Бавачката

Странно е, да ви кажа. И не се дължи на мекотата ми на мъртвец, която често ме подлъгва и може би смекчава тона ми относно нещата, които съм вършил и които съм преживял – в никакъв случай. Винаги, когато се сетя за бавачката ми – жив или мъртъв, съм имал сантименти и нещо в мен малко се е пречупвало. Да, в същото онова нахално, вресливо и завистливо малко чудовище, което бях. В същия принц, който си затваряше очите, когато бащата биеше майката и се правеше на хрисим пред шибаната харпия в детската градина – в същия него, в който понятието любов не съществуваше и беше нещо толкова далечно, колкото някой случаен метеорит, който ще удари земята след 600 години.

 Не знам дали мога да кажа, че обичах това 21-22 годишно момиче, но държах на него и проявявах такива жестове, каквито никога и спрямо никого другиго не съм си позволявал. Като се замисля, може би сумарно не съм държал на уж най-близките си хора като цяло в живота толкова, колкото на това крехко луничаво явление от ранните си години. Така и не разбрах точно как стана тази трансформация, особено имайки предвид отвратителното ми копелдашко отношение спрямо предишните ми бавачки. Според мен и самото момиче е било учудено, имайки предвид това как нашите се отнасяха с нея и като цяло техния (а и покрай тях – моя) имидж. Просто едно от необяснимите събития в живота на хората, предполагам.

 Както и да е, както по-рано отбелязах, мацката (макар че ми е странно да говоря така за нея, заключените и изгнили отдавна порти на сантименталността ми зеят адски широко като говоря за нея) беше едно нежно и дребничко същество, което за нормално функциониращия човек крещеше „Закриляй ме!” послание. Залагам си задника, че е въртяла много младежки глави със стройните си, но слабички крака, фина структура и деликатни ушички и нос. Като отбележим и чара ѝ, както и меките, топли очи като на кошута, няма никакво съмнение за какво си говорим. Това, естествено, го оцених в лентата на мозъчната си история по-късно – едва ли точно по този начин съм я възприемал като 4-5 годишно дебилче, което се млати с другите гладиатори за някакви си метални колички и гледа да се натъпче с луксозни продукти.

 Въпреки това, както често се случва в курвенския стереотип на живота, миловидните и крехки хора обират най-много шитове и като цяло – простотии, които им се струпват на главите. Д. не правеше изключение. (Предполагам си спомняте, че пълни имена дори на родителите си не посочих, бавачката ми няма да е изключение. Всъщност, ако зависеше от мен, и аз щях да мина само с мистично съкращение, но пък щеше да е тотално идиотско спрямо вас като свидетели на моята история, нали така)? Не ѝ стигаха простотиите с нашите като работодатели, което беше една от най-шибаните възможни тесли за едно имащо нужда от финанси и нормално отношение крехко младо момиче, но и някакъв олигофрен ѝ стъжняваше живота. Истината е, че Д. просто беше от онези добри, отворени и наивни хора, които тръгват с презумпцията, че всеки може да бъде също толкова честен, добър и открит с тях. Такъв тип хора имат богат вътрешен свят, който искат да споделят с другите, и често го правят. В отговор, тези други най-често се изсират адски грубо и напълно преебават добре подредената им хармония и утопичност. И тогава, съвсем естествено, Д-прототипите изпадат в период на срив, който малко по малко стърже от душевността и желанието им за съществуване.

Глупавото в случая беше, че Д., като донякъде типичен представител на този тип хора, имаше нужда някой да ѝ трови живота. Не просто това, ами направо си беше зависима, мазохистична мечтателка. Може би точно затова я харесвах, и все още харесвам идеята за нея, толкова. Тя беше другата противоположност на това, което бях като малък, на това, в униформата на което израснах – на целия свят, който заобикаляше личността ми. Беше една химера, която се чудиш какво по дяволите прави на този свят, и още по-точно – какво по дяволите прави в сферата точно на твоя свят на копелета от женски и мъжки пол. Пълния шаш, пълния абсурд, да се чудиш откъде да погледнеш, че да осмислиш как може два толкова различни свята да се сблъскат.

 Кретенът, който ѝ стъжняше живота, беше, логично, нейният приятел. Така и не го видях физически, но докато ме надзираваше, често се случваше да я разплаква по телефона по различни причини. Чувах крясъците му, бях свидетел и на това как ѝ затваряше или въобще не ѝ вдигаше, как я псуваше, какво ли не. Имайте предвид, че не ви говоря за джиесем комуникация, защото тогава нещата бяха малко по-винтидж. Глупакът звънеше от домашен на домашен, и не ѝ вдигаше пак по същия домашен телефон – понякога и за мен, и за Д. беше ясно, че просто стои до телефона, чува го, и си прави нещо друго. Правенето на нещо друго явно включваше и чукане на други мацки (не знам колко често), защото веднъж женски гърлен глас го извика, докато говореше по телефона и явно не беше нито на майка му, нито на сестра му, защото след като ѝ затвори, Д. избухна в най-дивия рев, който бях виждал въобще. Тогава ѝ подадох парченце от шоколада ми Lindt, докаран, естествено, от чужбина и достъпен до отбрани хора. Честно, ако има нещо, което да съм забелязал, че жените неизменно харесват, това е шибания шоколад. Аз така и не успях да разбера защо по дяволите толкова голяма част от човечеството си изгубва акъла един невзрачен, обикновен какаов продукт, фрагмент от цялата продуктова гама на света. Изражението ѝ тогава беше адски странно – със сигурност не очакваше аз - лигавото богаташко хлапе, да ѝ подам нещо толкова ценно и още по със сигурност - нямаше сама да си вземе. Тя бе скромна, а страхът от това нашите да не разберат и да го интерпретират по свой си начин, правеше скромността не черта на характера, а задължение. Ревът ѝ постепенно се успокои, точно като на бебе – беше смешно, едно петгодишно хлапе да успокоява момиче над двайсетте като пеленаче, но ето, че проработи. Ясно беше, че не ѝ е минало, нямаше и да ѝ мине, но оттогава нещата между нас се отвързаха и започна нашата дружба. Тя беше нещо толкова съкровено и интимно, между нас си, че недвусмислено го посочвам като най-великото, най-грандиозното събитие в живота ми от човешки характер, който и без това не бе чак толкова много застъпен в него. Нашите така и не разбраха, и със сигурност за добро. Сигурно щяха да обвинят бавачката ми, че се възползва от мен – било то като ядеше шоколад, или за някакви други неща из къщата като телефона или гледането на телевизия.

Те едва ли щяха да разберат (или щяха да се направят на ударени, най-вероятно), че Д. не можеше да се възползва и да манипулира. Това, вярвам, според вас подлежи на съмнение, защото съм бил лигав, малък, нищо неразбиращ глупак, но е така. Уверих се в него и по-нататък. Д. не можеше да лъже, не можеше да подхлъзва хората. Точно обратното – тя беше ходещата мишена на всеки, който иска да се възползва по някакъв начин, да изменти другите, да преебе все нещо.

Тя си остана и единствения човек, на който съм държал толкова искрено и толкова много, и пред който коравата, шибана и гадна обвивка на копелето е падала, за да разкрие това, което можех да бъда в някой алтернативен мой живот.