Нарекли са ме Светъл като съм се родил. Защо – така и не ми обясниха, поне докато имах родители. После нямаше кой тъй или инак. Достатъчно години живях с родителите си, преди да стана сирак, но така и не получих обяснението. Не че ме пука, наистина. Просто се чудя защо може да има име Светъл, а не Тъмен, да речем. Светъл ми звучи хомосексуално, докато Тъмен би било много по-подходящо. Не-хомо. Сто пъти по-добре, мен ако питате.
Хубавото в случая е, че никой не ми викаше Светъл. Получих друго име; даже много имена, бях като шибана ходеща закачалка на имена. Окачи едното, свали другото. Мулти-личност, страховита смесица. После умрях.
Това не е особено важно, защото сега ще ви разкажа какво стана преди да умра. Може и да разкажа какво стана след като умрях, но това е тайна. Пазят го от вас, живите, за да не се чувствате прецакани. Тъпото е, че звуча клиширано – колко разкази започват така? Много. Ретроспекцията е абсолютния overrated способ, който се използва до предизвикване на спазми на повръщане.
Обаче за разлика от всички аз не претендирам, че съм уникален. Историята ми е на едно обикновено градско копеле, един сирак шибаняк с достатъчно кинти. Докато не ме намериха и не прескочих границата на световете.
Странното е, че името Светъл дори и като мъртъв ми звучи адски хомосексуално. Кофти, защото е единственото ми название тук, където съм сега. И няма бягане.
***
Имал съм нещастието да се появя на бял свят на 25 юни 1985 година в град Варна. Нашите са били на почивка за малко отдих в български курорт, не някъде из лазурните плажове на Майорка или Карибите. Друго си е една година да мажеш стъпалата си с роден мазут, а не с чуждоземски. А околните да разбират псувните ти поради това. Пък и подходящо място да се роди неизискано бебе като мен, както бе казала майка. Що неизискано, бях я попитал веднъж, когато бях малък.
„Защото се изпишка върху чичко доктор”, бе отговорът, все едно е било изискано от тяхна страна (на майка ми и баща ми) да се мъкнат по плажове, когато ще й текат водите в близките дни.
То аз пиках върху доктори и върху много други неща дори след раждането си, явно това е било някакво знамение. Никой обаче не бе ме нарекъл Пикльото, даже нашите. Останах си с това, че съм бил неизискан. И действително, освен пикнята на едно бебе върху престилка – неизискано е да се родиш във Варна, вместо някъде из тропика. Или поне Испания.
Неизискано е да се родиш в „Света Марина”, чиято висока сграда сякаш иска да продъни небето. Все едно ще дойдат пари за субсидии от него.
Може би дължах нещо на тази болница, където бях заревал и пикал за пръв път; може би трябваше да направя дарение, да покажа благодарност. Сигурно, но ето, че се сещам сега, когато ме няма. Убеден съм, че ако още ми бачкаха белите дробове, щях да съм забравил тая мисъл за нула време. Никога не съм бил благодарен, че съм се родил, защо да наливам кинти? А и колко от тея пари щяха да стигнат до тези, които са ме изродили? Под процент.
По-яко щеше да е да намеря изродилия ме лекар и да му се отплатя по някакъв начин, но бе вероятно той да е пукнал вече. Все пак са минали 25 години оттогава (а и съм мъртъв), а когато питах майка като по-малък тя ми го беше посочила - старче на седемдесетак отвсякъде. И какво като му дам кинтари, ако по някаква чудовищна случайност бе жив - ще ги завещае на внуците ли? За "черни" времена? Времената са доста други, внуците биха се нашмъркали, биха поръчали проститутки, биха се забавлявали и с белосани разкървавени носове после биха се записвали в YouTube. Вместо черни дни - бели транс настроения. Някой ще ги намери, ще ги сподели във FaceBook, новините ще вземат пикантната новина и щрак! - старецът би получил инфаркт като ги види и хепиендът би се развалил.
Някакси успях да се оправдая – тук, от дистанцираността на времето и пространството; да изградя сам в себе си картината на правилно постъпил човек въпреки егоизма си и циничността си. Все още имам ужасните си моменти.
Но истината е, че тук те са много по-малко. Не съм същия келеш, спокоен съм и дори черпя някаква мъдрост и съжалявам, че не съм я усвоил, докато бях жив. Можеше нещата да са други (не че сега, тук, не са окей); можеше животът ми да протече по други коловози; можеше да бъда поет, актьор, интелектуалец, банкер. Не богатото, разлигавено копеле. Да, ама не.
Затова ме оставете да ви въведа в живота си преди – светъл като името ми и първата ми струя течност в окото на реалността.
С присъщия ми докато бях жив цинизъм и саркастичност, както и безмозъчност – за да бъда по-достоверен.
