Малки промени в домашните условия

 Малко се отплеснах с цялата еуфория и какафония около детската градина и моето пребиваване там. Естествено, че, както отбелязах, битките ми с другите деца бяха напрегната и важна част от детския ми живот, но не трябва да подценявам и процесите, които се случваха вкъщи.

 На първо място – това бяха отношенията между нашите, които започнаха много грубо да се изострят, както бях отбелязал преди това. Малкият ми мозък беше не-чак-толкова-малък вече и разбираше някои основни закономерности в отношенията между хората. Именно затова датчикът му чаткаше с „никак-не-нормално” като реакция на крясъците на баща ми и някои звучни шамари, които бяха раздавани в мое присъствие, или най-вероятно – и в мое отсъствие. Скандалите ги чувах дори когато заспивах, зарит в лъскавите си играчки и мебелировка, положил глава на възглавницата си със специална форма, която да не изкривява врата на малкия принц. В началото плачех, защото бях по-мъничък и все още съм си мислел, че тези хора може и да играят градивна роля в живота ми, въпреки всички лишения, на които са ме подложили. Беше ми мъчно и за майка, защото, макар и корава и надменна жена, тя бе жена някъде из прецаканата си същност и това се разкриваше рядко, много рядко. После спря да ми пука, постепенно закоравях и реших, че това си е тяхна работа.

 А и осъзнах нещо много важно за целия ми живот – аз бях аз и нямаше никой друг, който да има смисъл да ми е толкова близък и ценен – това важеше тройно за родителите ми.

 Сигурно звучи близо до комичността цялата работа – цивря тук като някаква разлигавена фръцла, че нашите са ме подложили на лишения, а съм водил такъв живот. Ял съм скъпи шоколади, имал съм луксозни играчки, преходът от ’89, а и всякаква друга криза, не е отвял повече от косъм от имуществото на нашите (респективно – моето, след известно време), поддържал съм стандарт на битуване, за който масово хората биха прерязали няколко гърла без угризения. ШЛЯС!  Ще го кажа за пореден път – бях шибано богато и охолно копеле, но си бях копеле. Това отнеха нашите от мен, от това ме лишиха – защото те бяха същите. Така и не станах нормален човек, нямах възможността да се развия като такъв – а това, пичове, е най-кофти лишението, което можеш да претърпиш. Никога не ми е пукало, сякаш, нито пък сега ще тръгна да умирам повторно заради цялата тази работа, но има една част от мен – една част от копелето, която и приживе, и сега, желае да бе имала пътеката на човека. Пътеката на човека в общия случай означава един средностатистически живот в така илюзорната за родните рамки „средна класа”, в който понякога трябва да мислиш, преди да пилееш кинтите и да ги харчиш насам-натам, но не прекалено. Трябва да вкарваш някоя и друга мозъчна дейност и за инвестициите, които може да ти помогнат да се изкачиш малко нагоре по социалната стълбица, които може да ти се възвърнат с достатъчен приход в бъдеще. Означава не да си купуваш шоколад Lindt всеки ден, а Milka през два, да не си купуваш часовници от 3000 кинтари, а от 200. Ако тръгнеш да чукаш компаньонка, да не е елитна, а да е средна класа. Такива простотии. 

 Цялата тази разлика, имам чувството, щеше да финансира зародиша на човек в самия мен и да изкорени, да удави копелето, да го зарие в лукса на шибаните му банкноти, емитиращи хартиената си прокаженост. Това осъзнах постепенно, дори като малко дете и разбрах, че няма как да съм нормален човек, освен в някакви супер кризисни и шантави ситуации. Бях същия като тях, тяхно копие, от което те не очакваха нищо. Не очакваха дори любов, защото не ми даваха особено много такава.

 Наистина ли мислите, че парите не изкривяват хората? Силно се надявам да не си мислите такива шитове, защото е смехотворно.

 Както и да е, акцентът ми беше, че отношенията вкъщи станаха кризисни. Все пак имаше някаква умереност в тази кризисност, защото нашите не се връщаха много често вкъщи, а когато го правеха, аз бях или сънен, или заспиващ в повечето случаи. Шамари обаче се удрят за части от секундата, а скандали могат да траят и две минути, но да са достатъчно злобни и шибани, за да ти се впият в мозъка. А синините – синините стояха по много време, особено на по-видими места. Но баща ми, като един себеуважаващ се побойник и като човек, който държи на общественото си положение и авторитет, гледаше да удря там, където е скришно, тайно. Да може нищо подозиращият наблюдател да си представя продължението на разкритите бели ръце и крака на майка ми, която, между другото, беше красива жена, а то да е всъщност една посинена площ, покрита в скъпи тъкани. Поне когато можеш да си позволиш мека и най-фина коприна, сигурно не боли толкова много, знам ли.

 Чиниите от китайски порцелан летяха и се чупеха като тъжни произведения на изкуството, скъпото уиски се лееше в чашите и изчезваше в гърлото на баща ми, за да излезне после под формата на хрипливи, обидни и ядосани думи. Един прост кръговрат на скъпите Label Джонита или на някой друг Bushmills. После всичко се възстановяваше, естествено – за алкохол кинти винаги имаше, а един сервиз чинии не беше кой знае какъв разход за разтворилия широка уста портфейл на нашите, пълен с пачки. Някой би казал, че моралното ощетение обаче остава и не се възвръща, но и за това бих поспорил. По-бедните скандали винаги са по-преебани – вместо да пие ирландски и шотландски алкохоли, побойникът си налива нискокачествена ракия или водка, вместо порцелан се чупи някаква странна амалгама от белезникаво бял гипс с разкривени неумели илюстрации, а моралното ощетение винаги важи и затъмнява дома.

 Винаги след като имаше скандал или физическо пререкание, баща ми си пускаше класическа музика. Оттогава я намразих и започнах да разбирам защо, мамка му, я пускат понякога във филмите в особено извратени и грозни ситуации. Цигулките бяха фона на тихия плач на майка ми, контрабасът отмерваше като метроном такта на някой и друг плесник, въобще – пълна домашна симфонична инсталация за всяко богаташко семейно гнездо.

 На второ място бе персоната на бавачката ми. Тя, естествено, никога не ставаше свидетел на битовите симфонии, които звучаха с кресчендото на два ядосани гласа, завършващо в епилог на женски хлипове и тежко мъжко дишане. Отбелязах по-горе – въпрос на авторитет от страна на баща ми, пък и, честно да си кажа, майка ми също едва ли би желала свидетели. Някак интуитивно и аз не говорех за това с нея, осъзнавайки в какви ситуации може да ме вкара това. Което всъщност ме замисля, че може би е малко време да ви поразкажа за това момиче, което игра учудващо голяма роля в живота ми, имайки предвид недългото време, за което присъстваше в него и статута си.