Гладиаторите

 Бяхме малко, както казах по-рано, но достатъчно изкривени и нахални за цяло множество. Аз, още пет момченца и четири момиченца – общо десет на брой. Нищо свято в това число, просто единица и нула, слепени в нелеп съюз.

  Катя, Мария, Ралица, Соня, Георги и Иван (закъде без най-честите български имена, че даже и братя-близнаци), Ангел, Бойко и Марк. Цяла минивселена със собствени особености сред представителите, и със собствени правила.

 Неслучайно говоря за гладиатори, между другото. Едва ли много от вас са запознати (а и аз самият не бях, все пак за какво ми беше да се интересувам от книжарски лузърски глупости), но има много различни видове гладиатори. Те са класифицирани според облеклото им, видовете оръжия и предпочитан противник. Отношенията ни като малки деца бяха удивително и даже плашещо сходни на сложния, многопластов модел на воините, храчещи кръв и изкормващи вътрешности на арената, озъбени срещу новия си противник и очакващи вдигнатия високо палец. Една арена, пълна с нахъсани копелета.

 Георги и Иван бяха Equites, сражаващите се помежду си гладиатори. Двамата бяха постоянно в схватки, които често се изразяваха в плюене, крещене, дращене и щипане, допълнени от някой и друг юмрук. Агресията им бе страховита за другите, но двойно по-ожесточена беше в млатенето между самите тях.

 Ангел беше Provocatores, менеше поведението си спрямо ситуацията и винаги гледаше да дразни някого. Дори като толкова малък умееше да човърка в съзнанието на останалите, манипулираше ги, открито ги провокираше, за да постигне своето. Ако бе държава участник във война щеше да лавира между другите и хитро да им пуска изгодни оферти и да ги примамва. След това обаче щеше да се оказва, че те всички са някак ощетени – независимо дали им е откраднал двайсет комбайнера или част от територията, а той е на неизменен плюс.

 Марк беше Bestiarii. Не, че се е млатил с някакви животни – освен сигурно ако не е срещнал някое улично псе и не е сритал гръкляна му. Всъщност, и това не би могъл, защото гледката на сополиво момченце едва ли ще е страховита за което и да е куче,  а и той не би имал смелостта да направи това. Bestiarii, статистически погледнато, са загивали най-често, били са най-уязвимия клас гладиатори. По същия начин Марк беше най-слабия сред нас, но не поради физически или умствени причини – той просто бе по-беден. Семейството му беше от средната класа, но с големи претенции, амбициозни и искащи да уредят всичко по як начин за детето си. Въпреки опитите обаче, Марк винаги изоставаше и бе изтърсакът в арената. Макар и все още малки копелета, осъзнавахме превъзходството си над него и използвахме всеки удобен случай за това. И всеки път в очите на нашия bestiarii присветваше искрата на реваншизма, който обещаваше, че някой ден ще ни се върне. Ще ни бъде натикано в гърлото, задниците, ноздрите – навсякъде. И Марк ще бъде този, който ще се хили като кретен над тези, които са го тормозили.

 Бойко и Катя се изживяваха като Andabatae, защото бяха безмозъчни и тъпи. Катя особено, имайки предвид, че не отива на момиче да се бие с момчетата и да млати представителките на своя пол. Липсата на мозък в двамата беше толкова отчайваща, че понякога исках да хвана някоя съдина и да я вкарам в главата им. Andabatae са се хвърляли слепешката един срещу друг (макар и на коне), но тези лигльовци дефинираха значението на „кретенщина” в младите ми години. Всъщност, останаха даже отвъд тях, защото дори и в момента, отдалечен от помията на света, пак се сещам от време на време за тях.

 Соня, Мария и Ралица бяха по-скоро Praegenarii, защото също като източника на името си бяха просто подгряващи. Техните кавги и отношения с другите бяха много по-аматьорски изтъкани, по-наивни и прозрачни. Въпреки това понякога Мария преминаваше към лагера на Laquerii и като един по-кьопав вариант на Ангел човъркаше в мозъците на другите и ги оплиташе в своите игри и схеми. Често обаче биваше разкривана, която я правеше доста неефективна, ако се замисли човек.

 Предполагам, че ви звучи абсурдно цялата тази класификация и шитава психоанализа на някакви си пикливи дечица в детска градина. Истината обаче, както винаги съм твърдял, е, че характерът на човек си проличава още от ранна възраст. Безспорно винаги надграждаме възможностите и особеностите си, но още от малки ни личи до някаква степен какви ще бъдем. В този ред на мисли всичко, което бях видял в моите другари гладиатори не само се потвърди, а и се усъвършенства. Поне що се отнася до тези, които бях следил и в по-късния етап на лашкавия си живот.

 Реваншизмът на Марк и неговата болна амбиция да бъде велик и богат, неговата откровена мегаломания го докараха до самоубийство. Завистта дълбаеше дупки в светогледа и съзнанието му и го докара до безумие през 2006, когато беше на 21 години. Съвсем естествено той не умря сам, защото копелета като него дори в смъртта си са амбициозни – уби годеницата си, която бе в своя седми месец на бременност.

 Георги и Иван станаха биячи, от специалните такива. Защитаваха сенчести интереси на фирми със сенчесто минало и настояще и светло финансово бъдеще. Издигнаха се постепенно в йерархията и решиха да теглят един камшик на себе си като служители (макар и доста високопоставени поради финансите си) и основаха своя фирма. Към текущия момент Иван сигурно все още я води, след като уреди убийството на брат си, воден не само от позната ми агресия, но и от професионални съображения. Все пак какво е семейството пред монополна позиция, начело на процъфтяващия бизнес?

 Ангел се заби в бранша на маркетинга и психологията, защото едното бе свързано с другото, а и двете му се удаваха. Провокативността му се ошлайфа, лавиращите маневри се усъвършенстваха и той проби в бизнеса, оставяйки след себе си корпоративни трупове на неуспялата конкуренция. Фигуративно казано трупове, естествено, макар че знае ли човек цялата истина. След този си успех, постепенно стълбицата му стигна до поемането на голям брой акции от медийното пространство. Така той завърши еволюцията си като индивид и от гладиаторската позиция сред девет себеподобни вече шантажираше цял народ. Подменяше неговите ценности, определяше кога и по какъв начин да избухне поредния скандал, озъбваше едни маси срещу други, вярващи в слепите си каузи. Беше master of puppets, от този тип изчанчени и шибани същества, за които Metallica пеят.

От момичетата проследих развитието само на Мария, която като една развила се laquerii представителка успя да фалира и да пропилее имуществото на богатите си родители, но си намери мъж. Този съпруг беше глупавичък и лишен от нещо различно от тинести, мудни мисли, затова и не осъзнаваше изцяло инак нескопосаните ѝ манипулиращи маневри. Същевременно обаче тя стана доста яка мацка, така че сигурно е имало някаква изгода за него, поне що се отнася до чукането. Ако му е пускала често, естествено, освен да изстисква съдържанието на ”семейния” портфейл.

 Всичко това, много ясно, не го и предполагахме. Ядяхме си юфката като пичове, сбивахме се, ревахме и побърквахме отговорничките, не ни дремеше. Имахме и немалко интересни случки.