Бавачката

Странно е, да ви кажа. И не се дължи на мекотата ми на мъртвец, която често ме подлъгва и може би смекчава тона ми относно нещата, които съм вършил и които съм преживял – в никакъв случай. Винаги, когато се сетя за бавачката ми – жив или мъртъв, съм имал сантименти и нещо в мен малко се е пречупвало. Да, в същото онова нахално, вресливо и завистливо малко чудовище, което бях. В същия принц, който си затваряше очите, когато бащата биеше майката и се правеше на хрисим пред шибаната харпия в детската градина – в същия него, в който понятието любов не съществуваше и беше нещо толкова далечно, колкото някой случаен метеорит, който ще удари земята след 600 години.

 Не знам дали мога да кажа, че обичах това 21-22 годишно момиче, но държах на него и проявявах такива жестове, каквито никога и спрямо никого другиго не съм си позволявал. Като се замисля, може би сумарно не съм държал на уж най-близките си хора като цяло в живота толкова, колкото на това крехко луничаво явление от ранните си години. Така и не разбрах точно как стана тази трансформация, особено имайки предвид отвратителното ми копелдашко отношение спрямо предишните ми бавачки. Според мен и самото момиче е било учудено, имайки предвид това как нашите се отнасяха с нея и като цяло техния (а и покрай тях – моя) имидж. Просто едно от необяснимите събития в живота на хората, предполагам.

 Както и да е, както по-рано отбелязах, мацката (макар че ми е странно да говоря така за нея, заключените и изгнили отдавна порти на сантименталността ми зеят адски широко като говоря за нея) беше едно нежно и дребничко същество, което за нормално функциониращия човек крещеше „Закриляй ме!” послание. Залагам си задника, че е въртяла много младежки глави със стройните си, но слабички крака, фина структура и деликатни ушички и нос. Като отбележим и чара ѝ, както и меките, топли очи като на кошута, няма никакво съмнение за какво си говорим. Това, естествено, го оцених в лентата на мозъчната си история по-късно – едва ли точно по този начин съм я възприемал като 4-5 годишно дебилче, което се млати с другите гладиатори за някакви си метални колички и гледа да се натъпче с луксозни продукти.

 Въпреки това, както често се случва в курвенския стереотип на живота, миловидните и крехки хора обират най-много шитове и като цяло – простотии, които им се струпват на главите. Д. не правеше изключение. (Предполагам си спомняте, че пълни имена дори на родителите си не посочих, бавачката ми няма да е изключение. Всъщност, ако зависеше от мен, и аз щях да мина само с мистично съкращение, но пък щеше да е тотално идиотско спрямо вас като свидетели на моята история, нали така)? Не ѝ стигаха простотиите с нашите като работодатели, което беше една от най-шибаните възможни тесли за едно имащо нужда от финанси и нормално отношение крехко младо момиче, но и някакъв олигофрен ѝ стъжняваше живота. Истината е, че Д. просто беше от онези добри, отворени и наивни хора, които тръгват с презумпцията, че всеки може да бъде също толкова честен, добър и открит с тях. Такъв тип хора имат богат вътрешен свят, който искат да споделят с другите, и често го правят. В отговор, тези други най-често се изсират адски грубо и напълно преебават добре подредената им хармония и утопичност. И тогава, съвсем естествено, Д-прототипите изпадат в период на срив, който малко по малко стърже от душевността и желанието им за съществуване.

Глупавото в случая беше, че Д., като донякъде типичен представител на този тип хора, имаше нужда някой да ѝ трови живота. Не просто това, ами направо си беше зависима, мазохистична мечтателка. Може би точно затова я харесвах, и все още харесвам идеята за нея, толкова. Тя беше другата противоположност на това, което бях като малък, на това, в униформата на което израснах – на целия свят, който заобикаляше личността ми. Беше една химера, която се чудиш какво по дяволите прави на този свят, и още по-точно – какво по дяволите прави в сферата точно на твоя свят на копелета от женски и мъжки пол. Пълния шаш, пълния абсурд, да се чудиш откъде да погледнеш, че да осмислиш как може два толкова различни свята да се сблъскат.

 Кретенът, който ѝ стъжняше живота, беше, логично, нейният приятел. Така и не го видях физически, но докато ме надзираваше, често се случваше да я разплаква по телефона по различни причини. Чувах крясъците му, бях свидетел и на това как ѝ затваряше или въобще не ѝ вдигаше, как я псуваше, какво ли не. Имайте предвид, че не ви говоря за джиесем комуникация, защото тогава нещата бяха малко по-винтидж. Глупакът звънеше от домашен на домашен, и не ѝ вдигаше пак по същия домашен телефон – понякога и за мен, и за Д. беше ясно, че просто стои до телефона, чува го, и си прави нещо друго. Правенето на нещо друго явно включваше и чукане на други мацки (не знам колко често), защото веднъж женски гърлен глас го извика, докато говореше по телефона и явно не беше нито на майка му, нито на сестра му, защото след като ѝ затвори, Д. избухна в най-дивия рев, който бях виждал въобще. Тогава ѝ подадох парченце от шоколада ми Lindt, докаран, естествено, от чужбина и достъпен до отбрани хора. Честно, ако има нещо, което да съм забелязал, че жените неизменно харесват, това е шибания шоколад. Аз така и не успях да разбера защо по дяволите толкова голяма част от човечеството си изгубва акъла един невзрачен, обикновен какаов продукт, фрагмент от цялата продуктова гама на света. Изражението ѝ тогава беше адски странно – със сигурност не очакваше аз - лигавото богаташко хлапе, да ѝ подам нещо толкова ценно и още по със сигурност - нямаше сама да си вземе. Тя бе скромна, а страхът от това нашите да не разберат и да го интерпретират по свой си начин, правеше скромността не черта на характера, а задължение. Ревът ѝ постепенно се успокои, точно като на бебе – беше смешно, едно петгодишно хлапе да успокоява момиче над двайсетте като пеленаче, но ето, че проработи. Ясно беше, че не ѝ е минало, нямаше и да ѝ мине, но оттогава нещата между нас се отвързаха и започна нашата дружба. Тя беше нещо толкова съкровено и интимно, между нас си, че недвусмислено го посочвам като най-великото, най-грандиозното събитие в живота ми от човешки характер, който и без това не бе чак толкова много застъпен в него. Нашите така и не разбраха, и със сигурност за добро. Сигурно щяха да обвинят бавачката ми, че се възползва от мен – било то като ядеше шоколад, или за някакви други неща из къщата като телефона или гледането на телевизия.

Те едва ли щяха да разберат (или щяха да се направят на ударени, най-вероятно), че Д. не можеше да се възползва и да манипулира. Това, вярвам, според вас подлежи на съмнение, защото съм бил лигав, малък, нищо неразбиращ глупак, но е така. Уверих се в него и по-нататък. Д. не можеше да лъже, не можеше да подхлъзва хората. Точно обратното – тя беше ходещата мишена на всеки, който иска да се възползва по някакъв начин, да изменти другите, да преебе все нещо.

Тя си остана и единствения човек, на който съм държал толкова искрено и толкова много, и пред който коравата, шибана и гадна обвивка на копелето е падала, за да разкрие това, което можех да бъда в някой алтернативен мой живот.

Малки промени в домашните условия

 Малко се отплеснах с цялата еуфория и какафония около детската градина и моето пребиваване там. Естествено, че, както отбелязах, битките ми с другите деца бяха напрегната и важна част от детския ми живот, но не трябва да подценявам и процесите, които се случваха вкъщи.

 На първо място – това бяха отношенията между нашите, които започнаха много грубо да се изострят, както бях отбелязал преди това. Малкият ми мозък беше не-чак-толкова-малък вече и разбираше някои основни закономерности в отношенията между хората. Именно затова датчикът му чаткаше с „никак-не-нормално” като реакция на крясъците на баща ми и някои звучни шамари, които бяха раздавани в мое присъствие, или най-вероятно – и в мое отсъствие. Скандалите ги чувах дори когато заспивах, зарит в лъскавите си играчки и мебелировка, положил глава на възглавницата си със специална форма, която да не изкривява врата на малкия принц. В началото плачех, защото бях по-мъничък и все още съм си мислел, че тези хора може и да играят градивна роля в живота ми, въпреки всички лишения, на които са ме подложили. Беше ми мъчно и за майка, защото, макар и корава и надменна жена, тя бе жена някъде из прецаканата си същност и това се разкриваше рядко, много рядко. После спря да ми пука, постепенно закоравях и реших, че това си е тяхна работа.

 А и осъзнах нещо много важно за целия ми живот – аз бях аз и нямаше никой друг, който да има смисъл да ми е толкова близък и ценен – това важеше тройно за родителите ми.

 Сигурно звучи близо до комичността цялата работа – цивря тук като някаква разлигавена фръцла, че нашите са ме подложили на лишения, а съм водил такъв живот. Ял съм скъпи шоколади, имал съм луксозни играчки, преходът от ’89, а и всякаква друга криза, не е отвял повече от косъм от имуществото на нашите (респективно – моето, след известно време), поддържал съм стандарт на битуване, за който масово хората биха прерязали няколко гърла без угризения. ШЛЯС!  Ще го кажа за пореден път – бях шибано богато и охолно копеле, но си бях копеле. Това отнеха нашите от мен, от това ме лишиха – защото те бяха същите. Така и не станах нормален човек, нямах възможността да се развия като такъв – а това, пичове, е най-кофти лишението, което можеш да претърпиш. Никога не ми е пукало, сякаш, нито пък сега ще тръгна да умирам повторно заради цялата тази работа, но има една част от мен – една част от копелето, която и приживе, и сега, желае да бе имала пътеката на човека. Пътеката на човека в общия случай означава един средностатистически живот в така илюзорната за родните рамки „средна класа”, в който понякога трябва да мислиш, преди да пилееш кинтите и да ги харчиш насам-натам, но не прекалено. Трябва да вкарваш някоя и друга мозъчна дейност и за инвестициите, които може да ти помогнат да се изкачиш малко нагоре по социалната стълбица, които може да ти се възвърнат с достатъчен приход в бъдеще. Означава не да си купуваш шоколад Lindt всеки ден, а Milka през два, да не си купуваш часовници от 3000 кинтари, а от 200. Ако тръгнеш да чукаш компаньонка, да не е елитна, а да е средна класа. Такива простотии. 

 Цялата тази разлика, имам чувството, щеше да финансира зародиша на човек в самия мен и да изкорени, да удави копелето, да го зарие в лукса на шибаните му банкноти, емитиращи хартиената си прокаженост. Това осъзнах постепенно, дори като малко дете и разбрах, че няма как да съм нормален човек, освен в някакви супер кризисни и шантави ситуации. Бях същия като тях, тяхно копие, от което те не очакваха нищо. Не очакваха дори любов, защото не ми даваха особено много такава.

 Наистина ли мислите, че парите не изкривяват хората? Силно се надявам да не си мислите такива шитове, защото е смехотворно.

 Както и да е, акцентът ми беше, че отношенията вкъщи станаха кризисни. Все пак имаше някаква умереност в тази кризисност, защото нашите не се връщаха много често вкъщи, а когато го правеха, аз бях или сънен, или заспиващ в повечето случаи. Шамари обаче се удрят за части от секундата, а скандали могат да траят и две минути, но да са достатъчно злобни и шибани, за да ти се впият в мозъка. А синините – синините стояха по много време, особено на по-видими места. Но баща ми, като един себеуважаващ се побойник и като човек, който държи на общественото си положение и авторитет, гледаше да удря там, където е скришно, тайно. Да може нищо подозиращият наблюдател да си представя продължението на разкритите бели ръце и крака на майка ми, която, между другото, беше красива жена, а то да е всъщност една посинена площ, покрита в скъпи тъкани. Поне когато можеш да си позволиш мека и най-фина коприна, сигурно не боли толкова много, знам ли.

 Чиниите от китайски порцелан летяха и се чупеха като тъжни произведения на изкуството, скъпото уиски се лееше в чашите и изчезваше в гърлото на баща ми, за да излезне после под формата на хрипливи, обидни и ядосани думи. Един прост кръговрат на скъпите Label Джонита или на някой друг Bushmills. После всичко се възстановяваше, естествено – за алкохол кинти винаги имаше, а един сервиз чинии не беше кой знае какъв разход за разтворилия широка уста портфейл на нашите, пълен с пачки. Някой би казал, че моралното ощетение обаче остава и не се възвръща, но и за това бих поспорил. По-бедните скандали винаги са по-преебани – вместо да пие ирландски и шотландски алкохоли, побойникът си налива нискокачествена ракия или водка, вместо порцелан се чупи някаква странна амалгама от белезникаво бял гипс с разкривени неумели илюстрации, а моралното ощетение винаги важи и затъмнява дома.

 Винаги след като имаше скандал или физическо пререкание, баща ми си пускаше класическа музика. Оттогава я намразих и започнах да разбирам защо, мамка му, я пускат понякога във филмите в особено извратени и грозни ситуации. Цигулките бяха фона на тихия плач на майка ми, контрабасът отмерваше като метроном такта на някой и друг плесник, въобще – пълна домашна симфонична инсталация за всяко богаташко семейно гнездо.

 На второ място бе персоната на бавачката ми. Тя, естествено, никога не ставаше свидетел на битовите симфонии, които звучаха с кресчендото на два ядосани гласа, завършващо в епилог на женски хлипове и тежко мъжко дишане. Отбелязах по-горе – въпрос на авторитет от страна на баща ми, пък и, честно да си кажа, майка ми също едва ли би желала свидетели. Някак интуитивно и аз не говорех за това с нея, осъзнавайки в какви ситуации може да ме вкара това. Което всъщност ме замисля, че може би е малко време да ви поразкажа за това момиче, което игра учудващо голяма роля в живота ми, имайки предвид недългото време, за което присъстваше в него и статута си.

Значението на една метална количка

 Никак неизненадващо, конфликтите ни бяха смешни за възрастните, но ожесточени и битка на живот и смърт на моменти за самите нас.

 Спомням си едно млатене от моя страна с Марк – той бе любимата ми цел твърде често, поради факта, че изпитвах ненавист към него заради по-нисшето му социално положение. Да не говорим за слабостта му в сравнение с другите мои потенциални врагове. От малък избирах хилавите, които да тормозя и над които да упражня силата си. Чувствах се толкова велик, че егото ми – макар и младо, се даваше във вълните на собствената си олигавена триумфалност.

 Марк ми беше взел количката – някакъв модел кабриолет мерцедес от така добилата популярност малко по-късно италианска фирма Bburago. Майка ми и баща ми се грижеха отчасти за имуществото ми поради обективни причини. Много по-лесно бе да блеснеш със съразмерна материална гъзария спрямо другите родители, като детето ти си играе с колички, които си му донесъл от Германия. Честно казано, адски се кефех на количките, имах си и много добре направен килим с пътни платна, светофари и всякакви такива простотии. Марк, обаче, поради по-скромните финанси на техните, не разполагаше с такъв изряден елит като играчка – за него бяха пластмасовите камиончета, до които се простираха възможностите за гъзареене на родителите му.

 Ако не се досещате сами, разликата между едно пластмасово камионче българско производство и една метална, цветна, оборудвана и отваряща вратите си кола-кабриолет от Италия е огромна. А в очите на деца, които се идентифицират с тези неща – отвратително огромна.

 Затова Марк ми взе играчката, докато ме бяха отвели да пикая. Пикаех си сам, държа да подчертая, но винаги ни ескортираха. Защо? Нямам никаква идея, кой знае, може да паднем в някоя кенефна дупка и да трябва да си размърдат задниците. Когато се върнах, този bestiarii беше замотал кабриолета под един гардероб, откъдето нямаше мърдане. Хубавият ми мерцедес беше безвъзвратно изгубен, и това хич не ме кефеше. Затова след малък напън на механизмите си, мозъкът ми измисли решението: вкарах юмрук на Марк, след което го захапах до кръв по ръката. Той изпищя и започна да плаче, но реши все пак да отвърне и двамата се сборичкахме – скубейки, дращейки, хапейки, опитвайки се да си нанесем някакви телесни вреди. По-късно, между другото, както във всеки нормален живот на всеки нормален човек, наблюдавах много „битки” между малки деца през очите на вече пораснал младеж. Ненужно е да казвам колко са смешни, забавни и жалки, имайки предвид нарасналите ни физически и силови възможности. Тогава обаче това бе първата ми битка, бойното каляване на гладиатора, един двубой, който да възмезди загубата на количката ми. В крайна сметката тъпото олигофренче го бе направило задължително нарочно в моите очи и заслужаваше нулева милост. Съществуването ми се беше свело до основната функция „пречукай Марк”.

 Боят ни, съвсем естествено, не продължи дълго. Другите се разделиха на агитки и едните подкрепяха мен, а другите – него. Глъчката не остана незабелязана от онази, както обозначавах в съзнанието си милата госпожа. С бързи крачки тя дойде и ни разтърва, започвайки да крещи думи, които хич не слушах. Очите ми бяха вторачени в тези на Марк, както и обратното – неговите в моите. Бяхме две малки зверчета, озлобени и искащи да си съдерат кожите за една купчинка от 100 грама метал, излят в някаква си форма.

- Какво правите, бе? – сините ѝ очи щяха да изскочат от орбитите си и привлякоха вниманието ми. Бе толкова смешна, с пулсираща вена около слепоочието си, че се разхилих като пълен дебил, което я вбеси още повече. – Какво се смееш пък ти?

 Шамарът бе толкова преценен, че да не остави синка или червенина, но и да ме накара да се разцивря. Направих го, естествено, просто защото бях малък и ме заболя – то така се реагира. Погледнах я сърдито и за пореден път си напомних защо я мразя. Марк се засмя като ме видя да рева, но тя плесна един и на него и нещата станаха квит.

- Кой го започна, я ми кажете?

- Светльо! – каза Катя, без да се замисли.

- Защо го направи?

Обърсах си сополите с ръкав на мекия, памучен суичър. Много фина изработка, която сякаш бе създадена за да ги попива. Фокусирах погледа си върху това чудо на човешкото производство, докато дебелите ѝ пръсти не ми надигнаха главата към нея.

- Питам те!

- Той ми взе играчката.

- И затова го биеш, така ли?

- Той ми я загуби.

- Не съм я загубил! – изреченията ни, както забелязвате, не бяха от най-сложните. Ама какво очаквате от деца в детска градина, сериозно. – Там е!

 Милата госпожа погледна към гардероба и по-скоро прашната тъмнина, която цареше под него. Процепът беше прекалено тънък, за да може да бъде извадена играчката и аз осъзнавах това много добре. Изглежда и тя го загря и поклати глава.

- Няма как да я върнем. Това не означава да ми се лангъркате тук и да цари безредие, ще се държите прилично! Иначе ще стоите наказани и повярвайте ми, това няма да ви хареса, знаете много добре. Кой иска да бъде наказан, питам?

 Настъпи пълно мълчание. Тя се усмихна, постигнала ефекта.

- Сега ще се извините един на друг и такива да не съм видяла повече, ясно ли е?

- Ама той ми загуби играчката. Искам си играчката!

- Първо – извиненията да чуя. За играчката ще видим.

- Извинявай. – най-лицемерно и нагло подсмръкнах, защото сополите ми още течаха.

- Извинявай. – отвърна ми и Марк не по-малко неискрено. Очите ни много ясно говореха колко точно значат тези извинения.

 В крайна сметка нашият bestiarii остана с нахапана ръка и синка, а аз с малка цицина на главата. Първите няколко дни липсата на количката ми държеше влага и постоянно бушувах и гледах да се закача с него, но както при всички деца, след седмица отшумя под напора на много други играчки и занимания. Въпреки това след две-три седмици Марк ми връчи метална количка – не беше на Bburago, но бе хубава изработка, много по-различна от стандартната.

- Това е извинение от страна на Марк и родителите му. – поясни възпитателката, докато той ме гледаше отровно и кисело. – Според мен е даже по-хубава от твоята количка, нали?

- Да. – отвърнах аз, напълно осъзнавайки факта, че тя не бе виждала мерцедеса, а просто плямпаше типичните глупости, които се говорят на малки деца. – Много е хубава.

 Размахвах я щастливо пред очите на помръкналия Марк, добил своя първи материален триумф и унижил най-сетне нещо почти равностойно на мен, различно от бавачките ми.

Гладиаторите

 Бяхме малко, както казах по-рано, но достатъчно изкривени и нахални за цяло множество. Аз, още пет момченца и четири момиченца – общо десет на брой. Нищо свято в това число, просто единица и нула, слепени в нелеп съюз.

  Катя, Мария, Ралица, Соня, Георги и Иван (закъде без най-честите български имена, че даже и братя-близнаци), Ангел, Бойко и Марк. Цяла минивселена със собствени особености сред представителите, и със собствени правила.

 Неслучайно говоря за гладиатори, между другото. Едва ли много от вас са запознати (а и аз самият не бях, все пак за какво ми беше да се интересувам от книжарски лузърски глупости), но има много различни видове гладиатори. Те са класифицирани според облеклото им, видовете оръжия и предпочитан противник. Отношенията ни като малки деца бяха удивително и даже плашещо сходни на сложния, многопластов модел на воините, храчещи кръв и изкормващи вътрешности на арената, озъбени срещу новия си противник и очакващи вдигнатия високо палец. Една арена, пълна с нахъсани копелета.

 Георги и Иван бяха Equites, сражаващите се помежду си гладиатори. Двамата бяха постоянно в схватки, които често се изразяваха в плюене, крещене, дращене и щипане, допълнени от някой и друг юмрук. Агресията им бе страховита за другите, но двойно по-ожесточена беше в млатенето между самите тях.

 Ангел беше Provocatores, менеше поведението си спрямо ситуацията и винаги гледаше да дразни някого. Дори като толкова малък умееше да човърка в съзнанието на останалите, манипулираше ги, открито ги провокираше, за да постигне своето. Ако бе държава участник във война щеше да лавира между другите и хитро да им пуска изгодни оферти и да ги примамва. След това обаче щеше да се оказва, че те всички са някак ощетени – независимо дали им е откраднал двайсет комбайнера или част от територията, а той е на неизменен плюс.

 Марк беше Bestiarii. Не, че се е млатил с някакви животни – освен сигурно ако не е срещнал някое улично псе и не е сритал гръкляна му. Всъщност, и това не би могъл, защото гледката на сополиво момченце едва ли ще е страховита за което и да е куче,  а и той не би имал смелостта да направи това. Bestiarii, статистически погледнато, са загивали най-често, били са най-уязвимия клас гладиатори. По същия начин Марк беше най-слабия сред нас, но не поради физически или умствени причини – той просто бе по-беден. Семейството му беше от средната класа, но с големи претенции, амбициозни и искащи да уредят всичко по як начин за детето си. Въпреки опитите обаче, Марк винаги изоставаше и бе изтърсакът в арената. Макар и все още малки копелета, осъзнавахме превъзходството си над него и използвахме всеки удобен случай за това. И всеки път в очите на нашия bestiarii присветваше искрата на реваншизма, който обещаваше, че някой ден ще ни се върне. Ще ни бъде натикано в гърлото, задниците, ноздрите – навсякъде. И Марк ще бъде този, който ще се хили като кретен над тези, които са го тормозили.

 Бойко и Катя се изживяваха като Andabatae, защото бяха безмозъчни и тъпи. Катя особено, имайки предвид, че не отива на момиче да се бие с момчетата и да млати представителките на своя пол. Липсата на мозък в двамата беше толкова отчайваща, че понякога исках да хвана някоя съдина и да я вкарам в главата им. Andabatae са се хвърляли слепешката един срещу друг (макар и на коне), но тези лигльовци дефинираха значението на „кретенщина” в младите ми години. Всъщност, останаха даже отвъд тях, защото дори и в момента, отдалечен от помията на света, пак се сещам от време на време за тях.

 Соня, Мария и Ралица бяха по-скоро Praegenarii, защото също като източника на името си бяха просто подгряващи. Техните кавги и отношения с другите бяха много по-аматьорски изтъкани, по-наивни и прозрачни. Въпреки това понякога Мария преминаваше към лагера на Laquerii и като един по-кьопав вариант на Ангел човъркаше в мозъците на другите и ги оплиташе в своите игри и схеми. Често обаче биваше разкривана, която я правеше доста неефективна, ако се замисли човек.

 Предполагам, че ви звучи абсурдно цялата тази класификация и шитава психоанализа на някакви си пикливи дечица в детска градина. Истината обаче, както винаги съм твърдял, е, че характерът на човек си проличава още от ранна възраст. Безспорно винаги надграждаме възможностите и особеностите си, но още от малки ни личи до някаква степен какви ще бъдем. В този ред на мисли всичко, което бях видял в моите другари гладиатори не само се потвърди, а и се усъвършенства. Поне що се отнася до тези, които бях следил и в по-късния етап на лашкавия си живот.

 Реваншизмът на Марк и неговата болна амбиция да бъде велик и богат, неговата откровена мегаломания го докараха до самоубийство. Завистта дълбаеше дупки в светогледа и съзнанието му и го докара до безумие през 2006, когато беше на 21 години. Съвсем естествено той не умря сам, защото копелета като него дори в смъртта си са амбициозни – уби годеницата си, която бе в своя седми месец на бременност.

 Георги и Иван станаха биячи, от специалните такива. Защитаваха сенчести интереси на фирми със сенчесто минало и настояще и светло финансово бъдеще. Издигнаха се постепенно в йерархията и решиха да теглят един камшик на себе си като служители (макар и доста високопоставени поради финансите си) и основаха своя фирма. Към текущия момент Иван сигурно все още я води, след като уреди убийството на брат си, воден не само от позната ми агресия, но и от професионални съображения. Все пак какво е семейството пред монополна позиция, начело на процъфтяващия бизнес?

 Ангел се заби в бранша на маркетинга и психологията, защото едното бе свързано с другото, а и двете му се удаваха. Провокативността му се ошлайфа, лавиращите маневри се усъвършенстваха и той проби в бизнеса, оставяйки след себе си корпоративни трупове на неуспялата конкуренция. Фигуративно казано трупове, естествено, макар че знае ли човек цялата истина. След този си успех, постепенно стълбицата му стигна до поемането на голям брой акции от медийното пространство. Така той завърши еволюцията си като индивид и от гладиаторската позиция сред девет себеподобни вече шантажираше цял народ. Подменяше неговите ценности, определяше кога и по какъв начин да избухне поредния скандал, озъбваше едни маси срещу други, вярващи в слепите си каузи. Беше master of puppets, от този тип изчанчени и шибани същества, за които Metallica пеят.

От момичетата проследих развитието само на Мария, която като една развила се laquerii представителка успя да фалира и да пропилее имуществото на богатите си родители, но си намери мъж. Този съпруг беше глупавичък и лишен от нещо различно от тинести, мудни мисли, затова и не осъзнаваше изцяло инак нескопосаните ѝ манипулиращи маневри. Същевременно обаче тя стана доста яка мацка, така че сигурно е имало някаква изгода за него, поне що се отнася до чукането. Ако му е пускала често, естествено, освен да изстисква съдържанието на ”семейния” портфейл.

 Всичко това, много ясно, не го и предполагахме. Ядяхме си юфката като пичове, сбивахме се, ревахме и побърквахме отговорничките, не ни дремеше. Имахме и немалко интересни случки.