Детството започва

 Макар и искрено удовлетворен от терора над двете жени, трябваше да отида на детска градина. С други думи – пораснах и бе време всичко, възпитано от нашите в преебания ми малък мозък да се разпростре извън домашното огнище. Беше време да разпръскам лигавото си, чудовищно поведение и да го наложа върху други, външни хора.

 Съвсем естествено нашите изритаха двете жени без никакви угризения - като едно мокро куче, зъзнещо пред портата на двора ни, което опита шута на баща ми.

 Беше есенен, гнусен ден, изпълнен с много дъжд на квадратен метър и много вятър. Прибирахме се от театър – признавам на родителите ми, че макар да бяха оперирани от социална съпричасност и човещина, имаха усет към изкуството. Нещо, което не успяха да предадат на мен – но така е, покрай десетки вредни и отровни навици няма как един-единствен смислен такъв да вирее. Този път бе комедия, името не си спомням, но бяхме весели – те повече, защото аз бях просто малко дете и не отбирах много от хумора на изкуството. Тогава баща ми видя просналото се, изморено животно, потърсило малко подслон под навеса на портата. То не реагира на приближаването ни – явно бе заспало от изтощение, пък и бе късно вечерта и това ядоса баща ми.

 „- Недей, Н.”

 (Тук е мястото да вметна, че няма да споменавам имената на родителите ми, ще я карам на първи букви само. Както си личи от отношението ми досега, това бяха чужди, натрапени и непознати хора за мен, единствената им мисия бе да оставят кинтите и да успеят да наложат елитарните си, гнусарски възгледи в съзнанието ми. След като успяха и с двете, не заслужаваха нищо – освен една буква за спомен.)

 Тази словесна човещинка от страна на майка ми се е забила в съзнанието ми като една от малкото нормални нейни реакции. Абсолютно неочаквано от фригиднo същество като нея.

„- Млъкни, К. Това псе има нахалството да седи тук, пред моя имот и шибаните му бълхи да щъкат покрай моето имущество.”

 С тази прочувствена реч, която засенчваше сълзливите хамлетови дилеми, той срита грубо животното. То изквича и, съвсем нормално, се опита да нападне ритналия го крак. Получи още един ритник по муцуната и скимтейки и накуцвайки се оттегли из дъждовната улица в Лозенец. Правосъдието на баща ми всъщност бе учудващо еднакво спрямо животните и хората, по-нисши от него. В очите му според мен средната класа и по-бедните бяха измет, която не е много по-напред от уличните псета. Нагледал съм се на какво ли не, когато пораснах, но и за това ще разкажа по-натам. Виж, спрямо равните нему отношението бе по-различно, а спрямо тези, които се намираха по-високо в изградената обществена йерархия той се превръщаше във видиотена подлога, мазна и разтичаща се. Но същевременно – опасна, чакаща всеки момент да нанесе своя удар в гърба, който се е разголил пред нея. Да го одере и да натъпче плътта му (разбирайте – кинти, облаги и всякакви други висши ценности за нас) в себе си. Баща ми, този Н. беше същински играч, кален в схеми, експлоатации и сделки. Възхищавах му се за това и бе мой житейски пример, но това бе и причината да го мразя повече от майка. И да стъпвам тихо всеки път, когато той бе наоколо.

 Както и да е, отплеснах се от темата, но епизодът с кучето е ярко запечатан в мозъка ми дори и сега. На мястото на двете жени родителите ми наеха само една. Тя трябваше да се грижи за мен ограничено – между късния следобед и 11 – 12 вечерта, когато нашите се прибираха. Съвсем естествено младото момиче не можеше да остане да спи при нас и трябваше да пътува до другия край на София само, в тъмницата. Коректните работодатели биха й дали кинти за такси, но не и нашите. По дяволите, ако искахме може да й купим половината таксиметрова компания (преувеличавам леко, но загрявате принципната идея, предполагам) или поне да й осигурим личен шофьор с лична кола. Но това не бе в стила на фамилията. Какво щяха да си помислят хората от нашата класа, ако действахме така? Че сме шибани луузъри, най-вероятно. В реалността богатите правят дарения поради 1) популизъм и 2) ако са организации или принадлежат такива, за да намалят размера на данъците, които трябва да платят. Защото е ясно, че можеш да харчиш доста хилядарки за всякакви простотии и ненужни шитове, но ще бягаш от данъците като елитна компаньонка от полово болен. Осигуряването на кола за една „пикла” по думите на баща ми съвсем ясно не се вписваше в нито една от двете схеми.

Затова нещастницата трябваше да заделя пари за такси всеки път, всяка вечер – все пак транспорт толкова късно нямаше. Няколко години след това, когато открих магията на смятането се върнах назад и пресметнах, че почти 1/3 от заплатата й е отивала за таксиметрови нощни курсове. Нашите бяха експлоататори-факири, за да намират работна ръка, която е толкова отчаяна, че да се съгласява на такива условия.

 Момичето бе изключително симпатична мацка на не повече от 21-22 години. Картината има неясноти сега като погледна, защото макар и пораснал, все пак минаха немалко години оттогава. Имаше луничаво, нежно лице, малко по-бузесто. Очите й бяха на кошута, меки и топли, излъчващи неизменна доброта. Малкото носле и ушички допълнително подсилваха усещането за крехкост в нея, за нещо, което крещи фалцетно „Закриляй ме!”. Бе нисичка на ръст, с фина структура, малък бюст и слабички крака. Лентата на спомените ми връща кадри с различна коса, момичето явно обичаше да експериментира с нея : дълга и права, изключително къса и накъдрена, синя, кестенява, руса. За периода, през който тя имаше нещастието да се занимава с отвратителното ми, разлигавено и грубо Аз мина през множество фризурни трансформации.

 Но не тя бе хайлайта на този период от продънения ми, консуматорски живот. Не, две много важни събития се случиха тогава. Едното го посочих по-горе – детският ми задник трябваше да се дотътри до детска градина, за да се социализира.

 Другото беше настъпването на прехода след ’89.

За мен като бебе

Ненужно е да споменавам, че не си спомням много от първите ми години. Знам само, че са били същите като всичките ми по-нататъшни – прогнило богати и безпроблемни. Можел съм да ям каша от стрити банкноти, а после да ги повръщам с възторжеността на непукистко богаташко синче. Така, както по-късно, преди да дойде деноминацията от 5 юли 1999 година от време на време мачках с особен кеф хартиени банкноти от 50 000 лева, без да ми пука. А имаше хора, които убиваха за толкова кинти. След ’99 се бе случвало да паля петдесетолевки – деноминацията и инфлацията ловяха нормалните хора, аз бях недосегаем. Винаги.

 Ядял съм скъпи пюрета, докато другите бебета са ги хранили с каквото попадне под лимбо-въжето на ограничения бюджет. (Не, не детските храни на Nestle, те навлязоха в българския пазар пред 1994, тогава вече бях прекалено голям за пюрета. Мамка му, как завиждах на тогавашните бебета – тези, на които родителите можеха да си го позволят, естествено. Всеки път като виждах бурканче на Nestle исках да го счупя в земята и да изритам стъклата в нечие лице). Имал съм играчки като приказка, легло като приказка, корито като приказка, памперси като приказка. И, наред с тези хранителни и материални вещи съм имал и човешка собственост. Не една, а две бавачки.

 Защо? 

 Е как защо, защото съм бил детето на мама и тате, малката скъпоценност в оядения дворец. Когато всичко е приказно, ти самият също ставаш такъв. Малкият крал на трона, врещящ и искащ своето, плюещ по бавачките скъпо пюре, което другите бебета биха изсмуквали като прахосмукачка от паркета. Съвсем в реда на нещата е било две нещастни жени да се занимават с моята личност. Нормалните бебета ги гледат баба и дядо, докато родителите работят, за да осигуряват прехрана. Моите баба и дядо са си съдирали старческите задници от пътуване насам-натам из света, а майка ми и баща ми са идвали веднъж на седмица за ден-два, преди да отпрашат на някое ново място. Двете бавачки са били робини около лигавото, повръщащо и пикаещо (че и други неща) чудовище. Родителите ми са им плащали жълти стотинки, убеден съм в това. Едно е да имаш кинтите и наследникът за тези кинти, но тези, които се грижат за него...те не заслужават и милионна от всичко. Те са черноработници за принца на света и заслужават да натъпчеш гушата им с мухлясали монетки. Житейското кредо на нашите, което успяха да ми прехвърлят.

 Веднъж една от бавачките е счупила някаква скъпоценност. Заплакал съм и в бързината да види какво става (другата е готвила на печката), тя е бутнала едно кристално слонче на земята. От хобота до задника си, това слонче се е пръснало на хиляди малки парченца, всяко от което забиващо смукателен апарат в заплатата на жената. Поради този момент на загриженост към мен, тя е била лишена от три поредни заплати. Три месеца е работила и бърсала гъза ми, готвила е, сменяла е пелените ми, мъчила се е да ме занимава – за нищо. Става ми тъпо, че чак сега, когато съм мъртъв, си давам сметка за искреността на тази постъпка. За мига на реална, човешка  грижа, струващ кристално слонче – за това е работила нахалост. Миг на грижа, който сигурно е надхвърлял квотата на всички редки импулси на майчина загриженост от страна на самата ми майка. Въпросната й е ударила шамар, задето е толкова безхаберна, после още един и един и един, докато баща ми не я е спрял. Жената е стояла с наведена глава, като затворник, като животно пред стопанин (а то е и било така), без да каже гък. Защото е било трудно време за нея и единствената й надежда е била тази работа. Няма значение дали си загрижена за малкия принц, има значение скъпоценността, която си натрошила. В този свят рядко значение имат тъпите ти добри чувства и воля, когато се разнесе вонята на кинтите. True story.  Смели сме се на тази история, ние, гнусната богата света троица – аз, мама, татко. Смели сме се, да, и сме плюли парчета храна от екзалтираност покрай ястията ни, те спомняйки си физиономията й, предавайки унижението й с думи, за да мога да го визуализирам и аз.

 Хилили сме се – чревоугодни и затлъстели духовно чудовища, и на множество други истории, на нещастия на обикновените хора, на сираците, на социално слабите. Домът ми бе нещо като дворец на откровения богаташки нихилизъм, останал безнаказан. И кой да ни накаже? Нашите бяха пряко свързани с обществената върхушка, но без да са прекалено намесени в далаверите, за да треперим при всяка рокада там.

 След случката с бавачката нашите й викаха „слоница”, а аз закътах тази дума в малкия си детски изгнил мозък, за да й я подхвърлям при всеки удобен случай, когато попораснах. Дори веднъж я яхнах и с крака ритах гръдния й кош, крещейки възторжено „Дий, слонице тъпа!”, а тя правеше обиколки на кухнята, запотена и унижена.

 Виждах омразата им – на нея и другата жена, но тя остана само там – в угнетените очи на финансовата зависимост. А и бях прекалено нахакано малко копеленце, за да го приемам присърце. Възприемах ги просто като моя собственост, с която мога да правя каквото си искам.

Като се замисля като бебе съм бил едно щастливо малко парче месо. Когато пораснах малко, нашите започнаха по-често да са си вкъщи, а за мен те бяха непознати. Чувствах се неловко с тях покрай себе си, бяха като чужди тела в обещаната ми империя от банкноти и злато. Бяха натрапници, но трябваше да ги търпя. Те бяха съдържатели на наследството ми, а не исках да се лиша от него. Не и докато са живи. А когато се караха и баща ми млатеше майка – не всичко златно отвън е златно и отвътре, се скривах в стаята си. В началото плачех, но после свикнах и не ми правеше впечатление. Но за това – по-натам.

 В заключение мога да кажа, че съм бил в същото разлигавено положение през целия си живот. Еволюцията умствено и перспективно бе спряла при мен с появата на първите ми млечни зъби. Бях имбецил, пълен дебил още от малък. Но не поради здравословни причини, които да ми послужат за оправдание.

 Не, бях лигаво, наконтено мамино синче. Бях този типаж, който гледате в сериалите, във филмите, в рекламите, навсякъде из продънените плазмени, LCD или TFT монитори. И докато го гледате, в стомасите ви, из червата се надига желанието да вкарате юмрук и да ми разбиете муцуната, през същите плазмени, LCD или TFT монитори. Бях непоносим. Отвратителен. Егоистичен. Агресивен. Тормозих. Изнудвах. Насилвах. Присмивах се. Прецаквах. Гаврих.

 
 Бях едно ужасно копеле, след като мина бебешкия ми период и станах по-съзнателно съществуващ. Но, мамка му, бях богат. И това определяше всичко.