Значението на една метална количка

 Никак неизненадващо, конфликтите ни бяха смешни за възрастните, но ожесточени и битка на живот и смърт на моменти за самите нас.

 Спомням си едно млатене от моя страна с Марк – той бе любимата ми цел твърде често, поради факта, че изпитвах ненавист към него заради по-нисшето му социално положение. Да не говорим за слабостта му в сравнение с другите мои потенциални врагове. От малък избирах хилавите, които да тормозя и над които да упражня силата си. Чувствах се толкова велик, че егото ми – макар и младо, се даваше във вълните на собствената си олигавена триумфалност.

 Марк ми беше взел количката – някакъв модел кабриолет мерцедес от така добилата популярност малко по-късно италианска фирма Bburago. Майка ми и баща ми се грижеха отчасти за имуществото ми поради обективни причини. Много по-лесно бе да блеснеш със съразмерна материална гъзария спрямо другите родители, като детето ти си играе с колички, които си му донесъл от Германия. Честно казано, адски се кефех на количките, имах си и много добре направен килим с пътни платна, светофари и всякакви такива простотии. Марк, обаче, поради по-скромните финанси на техните, не разполагаше с такъв изряден елит като играчка – за него бяха пластмасовите камиончета, до които се простираха възможностите за гъзареене на родителите му.

 Ако не се досещате сами, разликата между едно пластмасово камионче българско производство и една метална, цветна, оборудвана и отваряща вратите си кола-кабриолет от Италия е огромна. А в очите на деца, които се идентифицират с тези неща – отвратително огромна.

 Затова Марк ми взе играчката, докато ме бяха отвели да пикая. Пикаех си сам, държа да подчертая, но винаги ни ескортираха. Защо? Нямам никаква идея, кой знае, може да паднем в някоя кенефна дупка и да трябва да си размърдат задниците. Когато се върнах, този bestiarii беше замотал кабриолета под един гардероб, откъдето нямаше мърдане. Хубавият ми мерцедес беше безвъзвратно изгубен, и това хич не ме кефеше. Затова след малък напън на механизмите си, мозъкът ми измисли решението: вкарах юмрук на Марк, след което го захапах до кръв по ръката. Той изпищя и започна да плаче, но реши все пак да отвърне и двамата се сборичкахме – скубейки, дращейки, хапейки, опитвайки се да си нанесем някакви телесни вреди. По-късно, между другото, както във всеки нормален живот на всеки нормален човек, наблюдавах много „битки” между малки деца през очите на вече пораснал младеж. Ненужно е да казвам колко са смешни, забавни и жалки, имайки предвид нарасналите ни физически и силови възможности. Тогава обаче това бе първата ми битка, бойното каляване на гладиатора, един двубой, който да възмезди загубата на количката ми. В крайна сметката тъпото олигофренче го бе направило задължително нарочно в моите очи и заслужаваше нулева милост. Съществуването ми се беше свело до основната функция „пречукай Марк”.

 Боят ни, съвсем естествено, не продължи дълго. Другите се разделиха на агитки и едните подкрепяха мен, а другите – него. Глъчката не остана незабелязана от онази, както обозначавах в съзнанието си милата госпожа. С бързи крачки тя дойде и ни разтърва, започвайки да крещи думи, които хич не слушах. Очите ми бяха вторачени в тези на Марк, както и обратното – неговите в моите. Бяхме две малки зверчета, озлобени и искащи да си съдерат кожите за една купчинка от 100 грама метал, излят в някаква си форма.

- Какво правите, бе? – сините ѝ очи щяха да изскочат от орбитите си и привлякоха вниманието ми. Бе толкова смешна, с пулсираща вена около слепоочието си, че се разхилих като пълен дебил, което я вбеси още повече. – Какво се смееш пък ти?

 Шамарът бе толкова преценен, че да не остави синка или червенина, но и да ме накара да се разцивря. Направих го, естествено, просто защото бях малък и ме заболя – то така се реагира. Погледнах я сърдито и за пореден път си напомних защо я мразя. Марк се засмя като ме видя да рева, но тя плесна един и на него и нещата станаха квит.

- Кой го започна, я ми кажете?

- Светльо! – каза Катя, без да се замисли.

- Защо го направи?

Обърсах си сополите с ръкав на мекия, памучен суичър. Много фина изработка, която сякаш бе създадена за да ги попива. Фокусирах погледа си върху това чудо на човешкото производство, докато дебелите ѝ пръсти не ми надигнаха главата към нея.

- Питам те!

- Той ми взе играчката.

- И затова го биеш, така ли?

- Той ми я загуби.

- Не съм я загубил! – изреченията ни, както забелязвате, не бяха от най-сложните. Ама какво очаквате от деца в детска градина, сериозно. – Там е!

 Милата госпожа погледна към гардероба и по-скоро прашната тъмнина, която цареше под него. Процепът беше прекалено тънък, за да може да бъде извадена играчката и аз осъзнавах това много добре. Изглежда и тя го загря и поклати глава.

- Няма как да я върнем. Това не означава да ми се лангъркате тук и да цари безредие, ще се държите прилично! Иначе ще стоите наказани и повярвайте ми, това няма да ви хареса, знаете много добре. Кой иска да бъде наказан, питам?

 Настъпи пълно мълчание. Тя се усмихна, постигнала ефекта.

- Сега ще се извините един на друг и такива да не съм видяла повече, ясно ли е?

- Ама той ми загуби играчката. Искам си играчката!

- Първо – извиненията да чуя. За играчката ще видим.

- Извинявай. – най-лицемерно и нагло подсмръкнах, защото сополите ми още течаха.

- Извинявай. – отвърна ми и Марк не по-малко неискрено. Очите ни много ясно говореха колко точно значат тези извинения.

 В крайна сметка нашият bestiarii остана с нахапана ръка и синка, а аз с малка цицина на главата. Първите няколко дни липсата на количката ми държеше влага и постоянно бушувах и гледах да се закача с него, но както при всички деца, след седмица отшумя под напора на много други играчки и занимания. Въпреки това след две-три седмици Марк ми връчи метална количка – не беше на Bburago, но бе хубава изработка, много по-различна от стандартната.

- Това е извинение от страна на Марк и родителите му. – поясни възпитателката, докато той ме гледаше отровно и кисело. – Според мен е даже по-хубава от твоята количка, нали?

- Да. – отвърнах аз, напълно осъзнавайки факта, че тя не бе виждала мерцедеса, а просто плямпаше типичните глупости, които се говорят на малки деца. – Много е хубава.

 Размахвах я щастливо пред очите на помръкналия Марк, добил своя първи материален триумф и унижил най-сетне нещо почти равностойно на мен, различно от бавачките ми.