Бавачката II

  Както вече споменах, Д. бе нещо откровено ценно за мен и я защитавах в различни ситуации пред нашите или пред някаква моя си детска идея за някаква заплаха спрямо нея.

 Проблемът ѝ с родителите ми, освен абсолютно обективния факт, че те се държаха като пълни задници, тоест като самите себе си (почетно място тук държеше баща ми), беше и нейната коса. Отбелязах, че Д. обичаше да експериментира с нея. Това включваше всякакъв тип експерименти – виждал съм я с къса и къдрава коса, както и с дълга и права, в оранжев, червен, лилав или зелен цвят, а даже и крещящо син. Последният обаче отпадна много бързо - може би е преценила, че не ѝ е отивал толкова. Всякакви алтернативизации в тази насока на външния ѝ вид обаче хич не се отразяваха на невинния ѝ, симпатично-нежен имидж. Съвсем честно, това момиче сигурно щеше да има същото излъчване и в откровено курвенско облекло и с тежък грим, пушеща предизвикателно цигара.

 Когато се появи за пръв път с боядисана коса – средноярко оранжево, баща ми я скастри и в типичен негов стил заяви, че тук не е публичен дом, за да се гласи по този начин, нито пък ще позволи да изврати детето му. Направо смехотворно пуританската му позиция издишаше в това, че този човек не осъзнаваше колко извратен като същество ме правеше само и единствено шибания факт, че съм отгледан от семейство като него и майка ми. Една оранжева коса нямаше да окаже никакво влияние в един процес, който вече бе набрал достатъчно сила. Когато обаче я заплаши и с парична санкция от и без това мижавите кинти, които Д. получаваше, детското ми мозъче забачка с порядъчна сила и реших, че е време да се намеся.

- Татенце, но на мен ми харесва! – и понеже бях седнал на висок стол, който да ми даваше възможността да тропам с малки юмручета по масата, направих точно това.

- Виж, вече е започнало! Светльо възприема това като нещо нормално, твоята проклета извратена коса, която няма място в моя дом. – той ядно се засили към нея и ѝ се нахвърли, а Д. бе облещила очи – Слушай, мога да те уволня точно в момента, а не да ти удържа от шибаните парички, които пръскам по теб. Да те изгоня от моя дом, от моите правила и да ходиш да си търсиш работа с парцаливата си коса и маниери. Това ли искаш? ТОВА ЛИ ИСКАШ?!

 Имах чувството, че Д. просто ще припадне и няма да се свести повече, беше се разтреперила цялата. Както сигурно забелязахте и в епизода с кучето, баща ми много обичаше да набляга над собственичеството си над нещата – всичко беше негово, и всякакво чуждо докосване върху личното му пространство – интимно, имуществено или друго, бе приемано адски агресивно. Всякаква противоречивост беше обект, който да бъде заличен, унижен, срутен, тотално смазан от неговия авторитет.

 За щастие, майка ми се намеси разумно в случая с умиротворяващ тон.

- Н., престани, моля те. На детето му харесва...не виждам какъв е проблема. Виж го как се е усмихнал. – действително се бях усмихнал и като чух това, реагирах, като разтворих усмивка колкото средноголяма динена кора. Актьорските ми заложби, които толкова са ми помагали в живота, бачкаха на full и тогава. – Не мисля, че един цвят на косата е толкова важен...А и Светльо я харесва. Кой знае каква ще дойде на нейно място, ако речеш да я уволниш, остави момичето...

 - Абе...

 - Хайде, стига де. Спри се мъничко...имаше тежък ден, не си го изливай на нея. – тя нежно го докосна по бузата – Д., ние ще сме в хола и ще гледаме телевизия. Сипи ни уиски с лед и после нахрани Светльо.

 - Да, госпожо. – каза вече поуспокоено тя, а когато останахме сами в кухнята, аз все още с дебилна усмивка, защото се бях заблеял някъде, ме целуна по бузата – Благодаря ти.

 В отговор се изкикотих по някакъв лигав начин, но пък си заслужавах благодарностите.

След тази случка нещата с косата на Д. бяха окей – баща ми реши да загърби тъпата си пуританска позиция, а пък и аз демонстрирах сериозно задоволство всеки път, когато момичето се появяваше в друг облик. Между другото, не съвсем поради преструвки и желание тя да е добре – все пак си бях малко чавенце, което се впечатляваше от такива неща действително. Особено след като обкръжението на нашите, а и самите те, бяха примерни и адски, ама адски скучни като външен вид хора.

 Д., освен присъствието си в живота ми, остави и нещо друго – любовта към гръндж музиката. Самата тя бе почитателка на тази музикална експлозия, който избухна точно в годините, в които тя се грижеше за мен. До средата на 90-те бе заляла младежта на България тотално. Когато нашите ги нямаше, тя включваше касетки, за които бе спестявала пари, и от касетофона трещяха Soundgarden, Nirvana и Screaming Trees. В началото бях доста объркан, защото не знаех как да реагирам на този звук, сравнено с класическата музика, която принципно се слушаше вкъщи. После видях как Д. буквално изтрещяваше на тези банди и реших, че няма как да не ми хареса, щом на нея ѝ. Според мен грънджът ѝ връщаше всичко това, което животът ѝ бе взел – свободата да е независима от другите, след като приятелят ѝ я тъпчеше и тормозеше, а нашите бяха гъзовете ѝ работодатели, свободата да мечтае, свободата да е просто себе си, насаме с музиката. Да, прекомерно шибано поетично, но смятам, че винаги съм можел да си позволя да съм такъв точно спрямо нея.

 Понякога Д. ми говореше, макар че нито аз разбирах, нито тя си е мислила сигурно, че ме грее особено или пък малкото ми мозъче зацепва информацията, която те предава.

 „Чуваш ли? Чуууваш ли? Това е “Loud Love”! Любима ми е, толкова любима, толкова, толкова!”. И танцуваше в ритъм с песента. Един път ми разказа за Синьото кафе, където се събирала алтернативната младеж на края на 80-те и началото на 90-те, а очите ѝ блестяха превъзбудено. Друг път пък говори за Кърт Кобейн, вокалистът на Nirvana, който остана легендарен в историята след самоубийството си. Всичко това ми се е забило толкова ясно в съзнанието - дори и в ума на мен като малък, че в момента още си спомням нейните жестове, трескави движения и възклицания, описващи всеки нейн разказ.

 После тя изчезна от живота ми, защото просто пораснах и нужда от бавачка вече нямаше. Нашите я изгониха, като все пак майка ми ѝ даде допълнителен доход отгоре, защото знаеше колко я обичам. При последната ни среща пък аз ѝ подарих един шоколад, който бях скатал тихомълком; шоколад, който сигурно за нея си беше цяло съкровище. Спомням си, че тя се разплака и ме прегърна силно, след което ме целуна три пъти – веднъж по всяка буза и веднъж по челото.

 - Пази се, миличък Светльо. Пази се...

 Пазих се, Е, явно щом съм умрял сравнително млад – не чак толкова, но в крайна сметка се оказа, че съм се пазил по-добре от нея. Десет години след това, тоест към края на 2000 година, попаднах на некролог - така, както се шляех из улиците, след като се бях понадрусал. В замъгленото ми съзнание всичко беше абстрактно и шашаво, но нещо накара погледа ми да се забие точно в този разлепен лист, чиито краища се развяваха поразкъсани. Лицето ми изглеждаше познато, макар и леко остаряло – същите черти, същото излъчване – дори на принтираната хартия, която убиваше всякаква топлина и нежност приживе у всеки смъртник. Д., на 31 години. Не се уточняваше по какъв начин е загинала, но фактът стоеше пред мен. Додрайфа ми се, сякаш стомахът ми щеше да се изкачи нагоре и да го изплюя през гърлото си от шибания. Олюлях се, всичките спомени нахлуха в мозъка ми, тройно изкривени от тежкото ми състояние, обсебили всяка функционираща копелдашка моя клетка. Видях кога е датата на погребението – имаше още два дни, два шибани дни.

 След като се върнах вкъщи, през тези два дни не излизах. Стоях и слушах гръндж, слушах и Alice in Chains, които открих след това, слушах и Stone Temple Pilots. Не говорих с никого, не правих нищо. Просто стоях, пушех някоя и друга цигара, и дъних гръндж от колоните. Когато дойде деня, изчаках час-два, за да не се засека с близките ѝ, които скърбяха за нея. Щеше да бъде странно за тях някакъв непознат да се появи на погребението на Д., а на мен хич не ми се обясняваше, особено в неадекватното ми състояние. Положих букета на гроба ѝ и постоях няколко минути изправен, след това коленичих и докоснах нежно с пръст издигнатата плоча. Човекът, който бе победил обвивката на копелето, бе мъртъв. Тайният механизъм за човечността ми, който бе останал таен за всичко друго в този шибан свят, ключът за прогнилата ми, проклета ключалка.

 „Пази се там, мила Д.”

 Не плаках там, не и на открито място. Когато се прибрах отново вкъщи, си пуснах “Down in a Hole” на Alice in Chains и смесих няколко вида алкохол в промишлени количества. По едно време имах чувството, че рева капки уиски или водка, а не нормални човешки сълзи, исках да си изтръгна гръкляна и да го запратя по шибаната стена, да изрина всъщност всички стени и да смажа всичко, което виждах пред себе си. Счупих едното шише в пода и стъклата се пръснаха навсякъде, а течността се изля. Не ми пукаше.

 На другата сутрин всичко беше по старому. Светът бе станал още по-заслужаващ копелдашкото ми поведение, бях се озлобил с една идея повече, обвивката се бе забила сама в себе си с още един пласт. Бе минал единственият, ама наистина единственият път, в който бях плакал с цялото си същество, агонизиращ и скърбящ. Метаморфозата бе преминала. С две думи: отново бях Копелето.

Бавачката

Странно е, да ви кажа. И не се дължи на мекотата ми на мъртвец, която често ме подлъгва и може би смекчава тона ми относно нещата, които съм вършил и които съм преживял – в никакъв случай. Винаги, когато се сетя за бавачката ми – жив или мъртъв, съм имал сантименти и нещо в мен малко се е пречупвало. Да, в същото онова нахално, вресливо и завистливо малко чудовище, което бях. В същия принц, който си затваряше очите, когато бащата биеше майката и се правеше на хрисим пред шибаната харпия в детската градина – в същия него, в който понятието любов не съществуваше и беше нещо толкова далечно, колкото някой случаен метеорит, който ще удари земята след 600 години.

 Не знам дали мога да кажа, че обичах това 21-22 годишно момиче, но държах на него и проявявах такива жестове, каквито никога и спрямо никого другиго не съм си позволявал. Като се замисля, може би сумарно не съм държал на уж най-близките си хора като цяло в живота толкова, колкото на това крехко луничаво явление от ранните си години. Така и не разбрах точно как стана тази трансформация, особено имайки предвид отвратителното ми копелдашко отношение спрямо предишните ми бавачки. Според мен и самото момиче е било учудено, имайки предвид това как нашите се отнасяха с нея и като цяло техния (а и покрай тях – моя) имидж. Просто едно от необяснимите събития в живота на хората, предполагам.

 Както и да е, както по-рано отбелязах, мацката (макар че ми е странно да говоря така за нея, заключените и изгнили отдавна порти на сантименталността ми зеят адски широко като говоря за нея) беше едно нежно и дребничко същество, което за нормално функциониращия човек крещеше „Закриляй ме!” послание. Залагам си задника, че е въртяла много младежки глави със стройните си, но слабички крака, фина структура и деликатни ушички и нос. Като отбележим и чара ѝ, както и меките, топли очи като на кошута, няма никакво съмнение за какво си говорим. Това, естествено, го оцених в лентата на мозъчната си история по-късно – едва ли точно по този начин съм я възприемал като 4-5 годишно дебилче, което се млати с другите гладиатори за някакви си метални колички и гледа да се натъпче с луксозни продукти.

 Въпреки това, както често се случва в курвенския стереотип на живота, миловидните и крехки хора обират най-много шитове и като цяло – простотии, които им се струпват на главите. Д. не правеше изключение. (Предполагам си спомняте, че пълни имена дори на родителите си не посочих, бавачката ми няма да е изключение. Всъщност, ако зависеше от мен, и аз щях да мина само с мистично съкращение, но пък щеше да е тотално идиотско спрямо вас като свидетели на моята история, нали така)? Не ѝ стигаха простотиите с нашите като работодатели, което беше една от най-шибаните възможни тесли за едно имащо нужда от финанси и нормално отношение крехко младо момиче, но и някакъв олигофрен ѝ стъжняваше живота. Истината е, че Д. просто беше от онези добри, отворени и наивни хора, които тръгват с презумпцията, че всеки може да бъде също толкова честен, добър и открит с тях. Такъв тип хора имат богат вътрешен свят, който искат да споделят с другите, и често го правят. В отговор, тези други най-често се изсират адски грубо и напълно преебават добре подредената им хармония и утопичност. И тогава, съвсем естествено, Д-прототипите изпадат в период на срив, който малко по малко стърже от душевността и желанието им за съществуване.

Глупавото в случая беше, че Д., като донякъде типичен представител на този тип хора, имаше нужда някой да ѝ трови живота. Не просто това, ами направо си беше зависима, мазохистична мечтателка. Може би точно затова я харесвах, и все още харесвам идеята за нея, толкова. Тя беше другата противоположност на това, което бях като малък, на това, в униформата на което израснах – на целия свят, който заобикаляше личността ми. Беше една химера, която се чудиш какво по дяволите прави на този свят, и още по-точно – какво по дяволите прави в сферата точно на твоя свят на копелета от женски и мъжки пол. Пълния шаш, пълния абсурд, да се чудиш откъде да погледнеш, че да осмислиш как може два толкова различни свята да се сблъскат.

 Кретенът, който ѝ стъжняше живота, беше, логично, нейният приятел. Така и не го видях физически, но докато ме надзираваше, често се случваше да я разплаква по телефона по различни причини. Чувах крясъците му, бях свидетел и на това как ѝ затваряше или въобще не ѝ вдигаше, как я псуваше, какво ли не. Имайте предвид, че не ви говоря за джиесем комуникация, защото тогава нещата бяха малко по-винтидж. Глупакът звънеше от домашен на домашен, и не ѝ вдигаше пак по същия домашен телефон – понякога и за мен, и за Д. беше ясно, че просто стои до телефона, чува го, и си прави нещо друго. Правенето на нещо друго явно включваше и чукане на други мацки (не знам колко често), защото веднъж женски гърлен глас го извика, докато говореше по телефона и явно не беше нито на майка му, нито на сестра му, защото след като ѝ затвори, Д. избухна в най-дивия рев, който бях виждал въобще. Тогава ѝ подадох парченце от шоколада ми Lindt, докаран, естествено, от чужбина и достъпен до отбрани хора. Честно, ако има нещо, което да съм забелязал, че жените неизменно харесват, това е шибания шоколад. Аз така и не успях да разбера защо по дяволите толкова голяма част от човечеството си изгубва акъла един невзрачен, обикновен какаов продукт, фрагмент от цялата продуктова гама на света. Изражението ѝ тогава беше адски странно – със сигурност не очакваше аз - лигавото богаташко хлапе, да ѝ подам нещо толкова ценно и още по със сигурност - нямаше сама да си вземе. Тя бе скромна, а страхът от това нашите да не разберат и да го интерпретират по свой си начин, правеше скромността не черта на характера, а задължение. Ревът ѝ постепенно се успокои, точно като на бебе – беше смешно, едно петгодишно хлапе да успокоява момиче над двайсетте като пеленаче, но ето, че проработи. Ясно беше, че не ѝ е минало, нямаше и да ѝ мине, но оттогава нещата между нас се отвързаха и започна нашата дружба. Тя беше нещо толкова съкровено и интимно, между нас си, че недвусмислено го посочвам като най-великото, най-грандиозното събитие в живота ми от човешки характер, който и без това не бе чак толкова много застъпен в него. Нашите така и не разбраха, и със сигурност за добро. Сигурно щяха да обвинят бавачката ми, че се възползва от мен – било то като ядеше шоколад, или за някакви други неща из къщата като телефона или гледането на телевизия.

Те едва ли щяха да разберат (или щяха да се направят на ударени, най-вероятно), че Д. не можеше да се възползва и да манипулира. Това, вярвам, според вас подлежи на съмнение, защото съм бил лигав, малък, нищо неразбиращ глупак, но е така. Уверих се в него и по-нататък. Д. не можеше да лъже, не можеше да подхлъзва хората. Точно обратното – тя беше ходещата мишена на всеки, който иска да се възползва по някакъв начин, да изменти другите, да преебе все нещо.

Тя си остана и единствения човек, на който съм държал толкова искрено и толкова много, и пред който коравата, шибана и гадна обвивка на копелето е падала, за да разкрие това, което можех да бъда в някой алтернативен мой живот.

Малки промени в домашните условия

 Малко се отплеснах с цялата еуфория и какафония около детската градина и моето пребиваване там. Естествено, че, както отбелязах, битките ми с другите деца бяха напрегната и важна част от детския ми живот, но не трябва да подценявам и процесите, които се случваха вкъщи.

 На първо място – това бяха отношенията между нашите, които започнаха много грубо да се изострят, както бях отбелязал преди това. Малкият ми мозък беше не-чак-толкова-малък вече и разбираше някои основни закономерности в отношенията между хората. Именно затова датчикът му чаткаше с „никак-не-нормално” като реакция на крясъците на баща ми и някои звучни шамари, които бяха раздавани в мое присъствие, или най-вероятно – и в мое отсъствие. Скандалите ги чувах дори когато заспивах, зарит в лъскавите си играчки и мебелировка, положил глава на възглавницата си със специална форма, която да не изкривява врата на малкия принц. В началото плачех, защото бях по-мъничък и все още съм си мислел, че тези хора може и да играят градивна роля в живота ми, въпреки всички лишения, на които са ме подложили. Беше ми мъчно и за майка, защото, макар и корава и надменна жена, тя бе жена някъде из прецаканата си същност и това се разкриваше рядко, много рядко. После спря да ми пука, постепенно закоравях и реших, че това си е тяхна работа.

 А и осъзнах нещо много важно за целия ми живот – аз бях аз и нямаше никой друг, който да има смисъл да ми е толкова близък и ценен – това важеше тройно за родителите ми.

 Сигурно звучи близо до комичността цялата работа – цивря тук като някаква разлигавена фръцла, че нашите са ме подложили на лишения, а съм водил такъв живот. Ял съм скъпи шоколади, имал съм луксозни играчки, преходът от ’89, а и всякаква друга криза, не е отвял повече от косъм от имуществото на нашите (респективно – моето, след известно време), поддържал съм стандарт на битуване, за който масово хората биха прерязали няколко гърла без угризения. ШЛЯС!  Ще го кажа за пореден път – бях шибано богато и охолно копеле, но си бях копеле. Това отнеха нашите от мен, от това ме лишиха – защото те бяха същите. Така и не станах нормален човек, нямах възможността да се развия като такъв – а това, пичове, е най-кофти лишението, което можеш да претърпиш. Никога не ми е пукало, сякаш, нито пък сега ще тръгна да умирам повторно заради цялата тази работа, но има една част от мен – една част от копелето, която и приживе, и сега, желае да бе имала пътеката на човека. Пътеката на човека в общия случай означава един средностатистически живот в така илюзорната за родните рамки „средна класа”, в който понякога трябва да мислиш, преди да пилееш кинтите и да ги харчиш насам-натам, но не прекалено. Трябва да вкарваш някоя и друга мозъчна дейност и за инвестициите, които може да ти помогнат да се изкачиш малко нагоре по социалната стълбица, които може да ти се възвърнат с достатъчен приход в бъдеще. Означава не да си купуваш шоколад Lindt всеки ден, а Milka през два, да не си купуваш часовници от 3000 кинтари, а от 200. Ако тръгнеш да чукаш компаньонка, да не е елитна, а да е средна класа. Такива простотии. 

 Цялата тази разлика, имам чувството, щеше да финансира зародиша на човек в самия мен и да изкорени, да удави копелето, да го зарие в лукса на шибаните му банкноти, емитиращи хартиената си прокаженост. Това осъзнах постепенно, дори като малко дете и разбрах, че няма как да съм нормален човек, освен в някакви супер кризисни и шантави ситуации. Бях същия като тях, тяхно копие, от което те не очакваха нищо. Не очакваха дори любов, защото не ми даваха особено много такава.

 Наистина ли мислите, че парите не изкривяват хората? Силно се надявам да не си мислите такива шитове, защото е смехотворно.

 Както и да е, акцентът ми беше, че отношенията вкъщи станаха кризисни. Все пак имаше някаква умереност в тази кризисност, защото нашите не се връщаха много често вкъщи, а когато го правеха, аз бях или сънен, или заспиващ в повечето случаи. Шамари обаче се удрят за части от секундата, а скандали могат да траят и две минути, но да са достатъчно злобни и шибани, за да ти се впият в мозъка. А синините – синините стояха по много време, особено на по-видими места. Но баща ми, като един себеуважаващ се побойник и като човек, който държи на общественото си положение и авторитет, гледаше да удря там, където е скришно, тайно. Да може нищо подозиращият наблюдател да си представя продължението на разкритите бели ръце и крака на майка ми, която, между другото, беше красива жена, а то да е всъщност една посинена площ, покрита в скъпи тъкани. Поне когато можеш да си позволиш мека и най-фина коприна, сигурно не боли толкова много, знам ли.

 Чиниите от китайски порцелан летяха и се чупеха като тъжни произведения на изкуството, скъпото уиски се лееше в чашите и изчезваше в гърлото на баща ми, за да излезне после под формата на хрипливи, обидни и ядосани думи. Един прост кръговрат на скъпите Label Джонита или на някой друг Bushmills. После всичко се възстановяваше, естествено – за алкохол кинти винаги имаше, а един сервиз чинии не беше кой знае какъв разход за разтворилия широка уста портфейл на нашите, пълен с пачки. Някой би казал, че моралното ощетение обаче остава и не се възвръща, но и за това бих поспорил. По-бедните скандали винаги са по-преебани – вместо да пие ирландски и шотландски алкохоли, побойникът си налива нискокачествена ракия или водка, вместо порцелан се чупи някаква странна амалгама от белезникаво бял гипс с разкривени неумели илюстрации, а моралното ощетение винаги важи и затъмнява дома.

 Винаги след като имаше скандал или физическо пререкание, баща ми си пускаше класическа музика. Оттогава я намразих и започнах да разбирам защо, мамка му, я пускат понякога във филмите в особено извратени и грозни ситуации. Цигулките бяха фона на тихия плач на майка ми, контрабасът отмерваше като метроном такта на някой и друг плесник, въобще – пълна домашна симфонична инсталация за всяко богаташко семейно гнездо.

 На второ място бе персоната на бавачката ми. Тя, естествено, никога не ставаше свидетел на битовите симфонии, които звучаха с кресчендото на два ядосани гласа, завършващо в епилог на женски хлипове и тежко мъжко дишане. Отбелязах по-горе – въпрос на авторитет от страна на баща ми, пък и, честно да си кажа, майка ми също едва ли би желала свидетели. Някак интуитивно и аз не говорех за това с нея, осъзнавайки в какви ситуации може да ме вкара това. Което всъщност ме замисля, че може би е малко време да ви поразкажа за това момиче, което игра учудващо голяма роля в живота ми, имайки предвид недългото време, за което присъстваше в него и статута си.

Значението на една метална количка

 Никак неизненадващо, конфликтите ни бяха смешни за възрастните, но ожесточени и битка на живот и смърт на моменти за самите нас.

 Спомням си едно млатене от моя страна с Марк – той бе любимата ми цел твърде често, поради факта, че изпитвах ненавист към него заради по-нисшето му социално положение. Да не говорим за слабостта му в сравнение с другите мои потенциални врагове. От малък избирах хилавите, които да тормозя и над които да упражня силата си. Чувствах се толкова велик, че егото ми – макар и младо, се даваше във вълните на собствената си олигавена триумфалност.

 Марк ми беше взел количката – някакъв модел кабриолет мерцедес от така добилата популярност малко по-късно италианска фирма Bburago. Майка ми и баща ми се грижеха отчасти за имуществото ми поради обективни причини. Много по-лесно бе да блеснеш със съразмерна материална гъзария спрямо другите родители, като детето ти си играе с колички, които си му донесъл от Германия. Честно казано, адски се кефех на количките, имах си и много добре направен килим с пътни платна, светофари и всякакви такива простотии. Марк, обаче, поради по-скромните финанси на техните, не разполагаше с такъв изряден елит като играчка – за него бяха пластмасовите камиончета, до които се простираха възможностите за гъзареене на родителите му.

 Ако не се досещате сами, разликата между едно пластмасово камионче българско производство и една метална, цветна, оборудвана и отваряща вратите си кола-кабриолет от Италия е огромна. А в очите на деца, които се идентифицират с тези неща – отвратително огромна.

 Затова Марк ми взе играчката, докато ме бяха отвели да пикая. Пикаех си сам, държа да подчертая, но винаги ни ескортираха. Защо? Нямам никаква идея, кой знае, може да паднем в някоя кенефна дупка и да трябва да си размърдат задниците. Когато се върнах, този bestiarii беше замотал кабриолета под един гардероб, откъдето нямаше мърдане. Хубавият ми мерцедес беше безвъзвратно изгубен, и това хич не ме кефеше. Затова след малък напън на механизмите си, мозъкът ми измисли решението: вкарах юмрук на Марк, след което го захапах до кръв по ръката. Той изпищя и започна да плаче, но реши все пак да отвърне и двамата се сборичкахме – скубейки, дращейки, хапейки, опитвайки се да си нанесем някакви телесни вреди. По-късно, между другото, както във всеки нормален живот на всеки нормален човек, наблюдавах много „битки” между малки деца през очите на вече пораснал младеж. Ненужно е да казвам колко са смешни, забавни и жалки, имайки предвид нарасналите ни физически и силови възможности. Тогава обаче това бе първата ми битка, бойното каляване на гладиатора, един двубой, който да възмезди загубата на количката ми. В крайна сметката тъпото олигофренче го бе направило задължително нарочно в моите очи и заслужаваше нулева милост. Съществуването ми се беше свело до основната функция „пречукай Марк”.

 Боят ни, съвсем естествено, не продължи дълго. Другите се разделиха на агитки и едните подкрепяха мен, а другите – него. Глъчката не остана незабелязана от онази, както обозначавах в съзнанието си милата госпожа. С бързи крачки тя дойде и ни разтърва, започвайки да крещи думи, които хич не слушах. Очите ми бяха вторачени в тези на Марк, както и обратното – неговите в моите. Бяхме две малки зверчета, озлобени и искащи да си съдерат кожите за една купчинка от 100 грама метал, излят в някаква си форма.

- Какво правите, бе? – сините ѝ очи щяха да изскочат от орбитите си и привлякоха вниманието ми. Бе толкова смешна, с пулсираща вена около слепоочието си, че се разхилих като пълен дебил, което я вбеси още повече. – Какво се смееш пък ти?

 Шамарът бе толкова преценен, че да не остави синка или червенина, но и да ме накара да се разцивря. Направих го, естествено, просто защото бях малък и ме заболя – то така се реагира. Погледнах я сърдито и за пореден път си напомних защо я мразя. Марк се засмя като ме видя да рева, но тя плесна един и на него и нещата станаха квит.

- Кой го започна, я ми кажете?

- Светльо! – каза Катя, без да се замисли.

- Защо го направи?

Обърсах си сополите с ръкав на мекия, памучен суичър. Много фина изработка, която сякаш бе създадена за да ги попива. Фокусирах погледа си върху това чудо на човешкото производство, докато дебелите ѝ пръсти не ми надигнаха главата към нея.

- Питам те!

- Той ми взе играчката.

- И затова го биеш, така ли?

- Той ми я загуби.

- Не съм я загубил! – изреченията ни, както забелязвате, не бяха от най-сложните. Ама какво очаквате от деца в детска градина, сериозно. – Там е!

 Милата госпожа погледна към гардероба и по-скоро прашната тъмнина, която цареше под него. Процепът беше прекалено тънък, за да може да бъде извадена играчката и аз осъзнавах това много добре. Изглежда и тя го загря и поклати глава.

- Няма как да я върнем. Това не означава да ми се лангъркате тук и да цари безредие, ще се държите прилично! Иначе ще стоите наказани и повярвайте ми, това няма да ви хареса, знаете много добре. Кой иска да бъде наказан, питам?

 Настъпи пълно мълчание. Тя се усмихна, постигнала ефекта.

- Сега ще се извините един на друг и такива да не съм видяла повече, ясно ли е?

- Ама той ми загуби играчката. Искам си играчката!

- Първо – извиненията да чуя. За играчката ще видим.

- Извинявай. – най-лицемерно и нагло подсмръкнах, защото сополите ми още течаха.

- Извинявай. – отвърна ми и Марк не по-малко неискрено. Очите ни много ясно говореха колко точно значат тези извинения.

 В крайна сметка нашият bestiarii остана с нахапана ръка и синка, а аз с малка цицина на главата. Първите няколко дни липсата на количката ми държеше влага и постоянно бушувах и гледах да се закача с него, но както при всички деца, след седмица отшумя под напора на много други играчки и занимания. Въпреки това след две-три седмици Марк ми връчи метална количка – не беше на Bburago, но бе хубава изработка, много по-различна от стандартната.

- Това е извинение от страна на Марк и родителите му. – поясни възпитателката, докато той ме гледаше отровно и кисело. – Според мен е даже по-хубава от твоята количка, нали?

- Да. – отвърнах аз, напълно осъзнавайки факта, че тя не бе виждала мерцедеса, а просто плямпаше типичните глупости, които се говорят на малки деца. – Много е хубава.

 Размахвах я щастливо пред очите на помръкналия Марк, добил своя първи материален триумф и унижил най-сетне нещо почти равностойно на мен, различно от бавачките ми.

Гладиаторите

 Бяхме малко, както казах по-рано, но достатъчно изкривени и нахални за цяло множество. Аз, още пет момченца и четири момиченца – общо десет на брой. Нищо свято в това число, просто единица и нула, слепени в нелеп съюз.

  Катя, Мария, Ралица, Соня, Георги и Иван (закъде без най-честите български имена, че даже и братя-близнаци), Ангел, Бойко и Марк. Цяла минивселена със собствени особености сред представителите, и със собствени правила.

 Неслучайно говоря за гладиатори, между другото. Едва ли много от вас са запознати (а и аз самият не бях, все пак за какво ми беше да се интересувам от книжарски лузърски глупости), но има много различни видове гладиатори. Те са класифицирани според облеклото им, видовете оръжия и предпочитан противник. Отношенията ни като малки деца бяха удивително и даже плашещо сходни на сложния, многопластов модел на воините, храчещи кръв и изкормващи вътрешности на арената, озъбени срещу новия си противник и очакващи вдигнатия високо палец. Една арена, пълна с нахъсани копелета.

 Георги и Иван бяха Equites, сражаващите се помежду си гладиатори. Двамата бяха постоянно в схватки, които често се изразяваха в плюене, крещене, дращене и щипане, допълнени от някой и друг юмрук. Агресията им бе страховита за другите, но двойно по-ожесточена беше в млатенето между самите тях.

 Ангел беше Provocatores, менеше поведението си спрямо ситуацията и винаги гледаше да дразни някого. Дори като толкова малък умееше да човърка в съзнанието на останалите, манипулираше ги, открито ги провокираше, за да постигне своето. Ако бе държава участник във война щеше да лавира между другите и хитро да им пуска изгодни оферти и да ги примамва. След това обаче щеше да се оказва, че те всички са някак ощетени – независимо дали им е откраднал двайсет комбайнера или част от територията, а той е на неизменен плюс.

 Марк беше Bestiarii. Не, че се е млатил с някакви животни – освен сигурно ако не е срещнал някое улично псе и не е сритал гръкляна му. Всъщност, и това не би могъл, защото гледката на сополиво момченце едва ли ще е страховита за което и да е куче,  а и той не би имал смелостта да направи това. Bestiarii, статистически погледнато, са загивали най-често, били са най-уязвимия клас гладиатори. По същия начин Марк беше най-слабия сред нас, но не поради физически или умствени причини – той просто бе по-беден. Семейството му беше от средната класа, но с големи претенции, амбициозни и искащи да уредят всичко по як начин за детето си. Въпреки опитите обаче, Марк винаги изоставаше и бе изтърсакът в арената. Макар и все още малки копелета, осъзнавахме превъзходството си над него и използвахме всеки удобен случай за това. И всеки път в очите на нашия bestiarii присветваше искрата на реваншизма, който обещаваше, че някой ден ще ни се върне. Ще ни бъде натикано в гърлото, задниците, ноздрите – навсякъде. И Марк ще бъде този, който ще се хили като кретен над тези, които са го тормозили.

 Бойко и Катя се изживяваха като Andabatae, защото бяха безмозъчни и тъпи. Катя особено, имайки предвид, че не отива на момиче да се бие с момчетата и да млати представителките на своя пол. Липсата на мозък в двамата беше толкова отчайваща, че понякога исках да хвана някоя съдина и да я вкарам в главата им. Andabatae са се хвърляли слепешката един срещу друг (макар и на коне), но тези лигльовци дефинираха значението на „кретенщина” в младите ми години. Всъщност, останаха даже отвъд тях, защото дори и в момента, отдалечен от помията на света, пак се сещам от време на време за тях.

 Соня, Мария и Ралица бяха по-скоро Praegenarii, защото също като източника на името си бяха просто подгряващи. Техните кавги и отношения с другите бяха много по-аматьорски изтъкани, по-наивни и прозрачни. Въпреки това понякога Мария преминаваше към лагера на Laquerii и като един по-кьопав вариант на Ангел човъркаше в мозъците на другите и ги оплиташе в своите игри и схеми. Често обаче биваше разкривана, която я правеше доста неефективна, ако се замисли човек.

 Предполагам, че ви звучи абсурдно цялата тази класификация и шитава психоанализа на някакви си пикливи дечица в детска градина. Истината обаче, както винаги съм твърдял, е, че характерът на човек си проличава още от ранна възраст. Безспорно винаги надграждаме възможностите и особеностите си, но още от малки ни личи до някаква степен какви ще бъдем. В този ред на мисли всичко, което бях видял в моите другари гладиатори не само се потвърди, а и се усъвършенства. Поне що се отнася до тези, които бях следил и в по-късния етап на лашкавия си живот.

 Реваншизмът на Марк и неговата болна амбиция да бъде велик и богат, неговата откровена мегаломания го докараха до самоубийство. Завистта дълбаеше дупки в светогледа и съзнанието му и го докара до безумие през 2006, когато беше на 21 години. Съвсем естествено той не умря сам, защото копелета като него дори в смъртта си са амбициозни – уби годеницата си, която бе в своя седми месец на бременност.

 Георги и Иван станаха биячи, от специалните такива. Защитаваха сенчести интереси на фирми със сенчесто минало и настояще и светло финансово бъдеще. Издигнаха се постепенно в йерархията и решиха да теглят един камшик на себе си като служители (макар и доста високопоставени поради финансите си) и основаха своя фирма. Към текущия момент Иван сигурно все още я води, след като уреди убийството на брат си, воден не само от позната ми агресия, но и от професионални съображения. Все пак какво е семейството пред монополна позиция, начело на процъфтяващия бизнес?

 Ангел се заби в бранша на маркетинга и психологията, защото едното бе свързано с другото, а и двете му се удаваха. Провокативността му се ошлайфа, лавиращите маневри се усъвършенстваха и той проби в бизнеса, оставяйки след себе си корпоративни трупове на неуспялата конкуренция. Фигуративно казано трупове, естествено, макар че знае ли човек цялата истина. След този си успех, постепенно стълбицата му стигна до поемането на голям брой акции от медийното пространство. Така той завърши еволюцията си като индивид и от гладиаторската позиция сред девет себеподобни вече шантажираше цял народ. Подменяше неговите ценности, определяше кога и по какъв начин да избухне поредния скандал, озъбваше едни маси срещу други, вярващи в слепите си каузи. Беше master of puppets, от този тип изчанчени и шибани същества, за които Metallica пеят.

От момичетата проследих развитието само на Мария, която като една развила се laquerii представителка успя да фалира и да пропилее имуществото на богатите си родители, но си намери мъж. Този съпруг беше глупавичък и лишен от нещо различно от тинести, мудни мисли, затова и не осъзнаваше изцяло инак нескопосаните ѝ манипулиращи маневри. Същевременно обаче тя стана доста яка мацка, така че сигурно е имало някаква изгода за него, поне що се отнася до чукането. Ако му е пускала често, естествено, освен да изстисква съдържанието на ”семейния” портфейл.

 Всичко това, много ясно, не го и предполагахме. Ядяхме си юфката като пичове, сбивахме се, ревахме и побърквахме отговорничките, не ни дремеше. Имахме и немалко интересни случки.

Детска градина II

  Едното нещо, което винаги ме е изумявало – да, дори и моята инак невъзмутима личност, която се е нагледала през живота си на всякакви простотии, са множеството лица на хората. Пращам на майната им еволюционните процеси и съзнанието като разлика между животните и нас, по-висшите създания - хората. Това, което ни различава от зверчетата е именно неизменната, уникална двуличност, която диктува взаимоотношенията ни. Понякога това ме е докарвало до истеричен смях поради иронията на ситуацията – виждал съм толкова приятелства да рухват, и то не само кекави такива, любовници да се разделят, семейни и професионални начинания да се прецакват тотално. Аз самият, възпитан в сходни порядки, имах стотици лица. Ако бях по-морален и по-човечен, някоя сутрин сигурно щях да стана, да се погледна в огледалото и да заплача пред липсата си на идентичност. Сетне да си тегля куршума. Такива сантименти обаче ми бяха чужди толкова, колкото демокрацията беше на родната ми България. Затова – извличах дивиденти, кефех се на максимум, и често карах хората да страдат.

 Онзи съдбовен ден, за който ви говорих, и още ще ви поговоря, беше много важен урок в тази насока. Проклетата възпитателка беше като цяло кратка и преходна фигура в живота ми, но нейният бърз урок по лицемерие бе ненадминат. В мозъка на четиригодишния Светъл това се отпечата като шедьовър, като велик етюд, побран в рамките на пет изречения. Те бяха:

 - Малък дрисльо такъв! Такива хич не си мисли, че ще ми ги разиграваш, ясно ли ти е? Когато майка ти е тук може и да минават тези номера, но когато я няма никой няма да ти цепи басма. Ще слушаш каквото ти се казва, иначе бузите ти ще парят и не си и помисляй, че вашите ще повярват после на оплакванията ти. Мога да те смажа, детенце, така че внимавай как се държиш.

 Нямах си шибана идея какво значи някой да „цепи басма” на някой друг, но като цяло схванах идеята. Не просто това – в мен се загнезди убеждението, че тази очилата лелка наистина можеше да направи живота ми ад. Дори да измрънках на нашите нещо (не, че тя щяха да го приемат много присърце, но все пак), тя можеше да извърти нещата както иска – да каже, че съм посегнал на друго дете или че просто съм смущавал реда. Ако малкият ми мозък тогава знаеше за Хитлер, Сталин или някой друг диктатор, директно щях да я асоциирам с това. По-просто устроеният ми детски мозък взе решението, че я мразя, но тази омраза трябва да е тиха и ненатрапчива. Щях да я нося вътре в себе си и да изчакам удобния момент, за да я покажа, да прецакам синеокото чудовище. Ако такъв не се появеше, щях кротко да свеждам глава, за да не си предизвиквам проблеми на главата.

 Така набързо ми се обясниха правилата от милата госпожа, както по-късно я наричаше майка ми. В такива моменти ми идеше да се издрайфам насред масата по време на домашната вечеря. Но пък в крайна сметка, погледнато отново през очите на мъртвия Мен, шапка й свалям на тази възпитателка. Такъв контраст между двете личности трудно се постига и според мен тази жена имаше дарба за упорито следване на малко по-късно актьорско майсторство. При все, че тези две трансформации бяха просто част от бита й, малки късчета от него, само два лика от възможните множество нейни. Ако се бяхме срещнали времево по друг начин – аз на двайсетина, тя на толкова също, сигурно бихме станали страхотен тандем. Дотам, че взаимно да се убеждаваме колко си вярваме, докато обикаляме като на маскен бал един около друг. Врагове, които претендират – и даже понякога всъщност си вярват, че са приятели или дори любовници. Щяхме да сме двувластието на човешката еволюция, продиктувана от лицемерието – нещо в стил символа на двуглавия орел би ни пасвало перфектно. Пълният Аншлус!

 Вместо това се принудих да съм в ситуация, в която изпитото продългавото лице, проклетите очила и грозни златни пръстени смущаваха сънищата ми понякога.

 Същия ден не беше важен само поради тази харпия и състоянието ми на тиха война с нея, нито пък заради добрия урок по двуличност. Беше важен, защото за пръв път се социализирах и попаднах в среда, която бе извън домашната. Не броя за социализация двете ми бавачки преди или спорадичните ми излизания с нашите навън – това са отделни случаи, които нямат стабилна основа.

 Частната детска градина и принадлежността ми към групата в нея бе отправната социална точка за персоната ми. Тук бяха първите девет личности (макар и още деца), с които си имах вземане-даване и които наблюдавах, а и които наблюдаваха мен. За някакъв отрязък от време – немалък поради за щастие кратката продължителност на кретнеския ми живот, аз бях капсулиран през деня с тези деца. И не си мислете, че отношенията между малките са много по-опростени и различни от тези между големите хора. Не подценявайте децата, техните подбуди, настроения и начин на мислене. Те също често са плод на тази наша еволюционна особеност, за която говорих по-горе, макар че детския мозък като цяло е по-директен и по-несъобразителен. Като малък имах своите битки и печелих и губих из гладиаторската арена под зоркия очилат поглед на милата госпожа, която бе в ролята на наш цезар и тези битки понякога не отстъпваха на някои от преебаните ситуации, с които трябваше да се занимавам по-натам.

 И смятам за съвсем редно да щриховам поне малко другите малки гладиатори, някои от които даже надминаваха тогавашния мен по безочливост и лигавост. Ненужно е да споменавам после какви хора излезнаха от тях. Донякъде осъзнавам неточността на термина „гладиатори”, между другото, поради огромната разлика – тези хора са били роби, военнопленници, окаяни и принизени от публиката хора, измършавели, небръснати, отрепки. Ние, с едно изключение, бяхме от семейства, гниещи в банкноти. Бяхме част от елита на нацията и можехме да купуваме роби, ако искаме. Заробването естествено бе недопустимо в този нов свят на технологии и социални строеве – както още продължава да е. Но вместо да изчезне, то просто бе променило своя облик, своите параметри, бе се превърнало в новото невидимо робство.

 А ние бяхме тези малки гладиатори, които по-късно си позволяваха да купуват и продават както си искат свои собствени роби.

Детска градина

  Преходът беше адски грандоманското събитие, което заля София. Всъщност руската политическа машина бе била отбой не само от цяла България, ами и от Източна Европа и бе нанесла траен удар върху световните отношения занапред, но това не ме грееше. Аз бях на 4 години, по дяволите, София бе целият ми свят. Дори не знаех и 1/20 от големината й, така че се ограничавах до Лозенец и някой и друг квартал. Нашите въпреки пътешествията си не ме бяха водили никъде все още с тях. Не знаех особено и какво е родина, така че не ми пукаше за България. За Европа и рухването на Втория свят – заеби, още повече. Така че за прехода ще говоря по-натам.

  Това, което ме вълнуваше и ме удари силно в детското канче, бе детската градина.

 Бумът на частните детски градини удари в средата на ’90-те (тогава си мислех, че има някаква конспирация с навлизането по същото време на Nestle храните), но все пак нашите откриха такава и в началото на прехода. Сигурен съм, че майка ми е повръщала на спазми при мисълта, че малкото копеле Аз мога да бъда сред другите, обикновени деца. И то не от особена загриженост за мен – какво като ми дават нетолкова подбрана храна и условията не са уютни. Не, друг е бил проблемът и това отново е било статуквото. Статуквото е това, което е определяло хорските отношения и преди двайсетина години, и сега, и тук, и там, навсякъде. И ще продължава да ги определя. Ситуацията с детската градина е била досущ като разигравката с младата ми бавачка и вкарването в лузър схемата.

  Както и да е, тогава хич не съм чаткал толкова тези разигравки, макар че семената са били посяти в мен. Семената на хищник, на експлоататор, на копеле.

  Влизането ми в частната детска градина беше адски вресливо и сополиво. Не разбирах защо по дяволите трябва да ходя на някакво място, което дори не познавах. Исках си вкъщи, исках да си играя с лъскавите ми скъпи играчки, исках където и да е другаде. Нямаше и помен от нахакания малък принц, който се гаври с прислужничките. Тук се чувствах уязвим и сам, очите ми шареха между стените, оглеждаха помещението. В сравнение с палата в Лозенец обстановката ми се струваше откровено гадна. Чудя се каква ли щеше да ми е реакцията, ако ме бяха засилили в редовна детска градина - сигурно директно щях да се напикая от възмущение и пъзливост. Закрещях на майка ми, която бе благоволила да ме заведе там, че е ужасна и че не искам тук. Запищях, заревах, започнах да се въргалям по пода като обезумяло безмозъчно зверче, после заудрях с юмруците си краката й. Откровено я мразех в този момент и исках целия свят да разбере това. Със съвсем спокойно движение тя ми отпери такъв шамар, че си седнах на задника и смаяно замълчах.

- Ще стоиш тук и точка. Да не съм чула нито една дума повече, иначе пак ще те ударя, чуваш ли?

  Бавно се изправих и изтупах с ръка малкия си гъз. Госпожата от детската градина гледаше мълчаливо в предверието към главната стая, без да се намесва. И защо да се намесва, отношенията на лошите родители с тъпите им, лигави деца са си само тяхна работа. Нейна работа е да се грижи за същите тъпи, лигави деца в рамките на детската градина и да дава отчет на лошите родители извън същите рамки. Автоматично погледа ми я фиксира като враг, който е солидарен с майка ми. Намразих рамките на очилата й, които мязаха на нескопосани лупи, прикачени към черна мръсна пластмаса; намразих продълговатото й, изпито лице; сините й, студени очи, дори проклетите златни пръстени по дебелите й пръсти. Беше отвратителна и на десетата секунда от мълчаливото ни запознанство вече мислех по какъв начин да я прецакам и да й направя мръсно. Майка ми, естествено, я хареса, защото някой отнемаше от нея ценно време, с което да се занимава с каквото и да е друго, но не и с досадното си дете. Възпитателката беше като забавачките – уред, който да отбие родителската служба, само че бе по-добрия вариант, защото нямаше да се мотае из нас.

 Дори и все още малък знаех как съвсем по „мъжки” да изразя мнението си по всички въпроси и си свалих панталоните (с гащите) в знак на протест. Просто все още не знаех жеста на средния пръст, не знаех думи и словосъчетания като „кур”, „майната ти”, „да ти еба майката” и други често употребявани мантри от народния фолклор. Свалянето на малките дънкови панталонки бе върховата точка на възмущението ми, гневният ми отговор на тъпанарщината на случващото се. Тази моя изява беше възнаградена с още един шамар от страна на майка ми и с искрен смях от грозната, разкривена уста на възпитателката – даже и червилото й ми бе противно с отровната си червенина.

- Не се притеснявайте, ще го възпитаме. Все пак точно такава е идеята на детските градини.

- Дано успеете. – майка ми ми пристегна дънките с намусена физиономия. – Бавачките му не направиха нищо по този въпрос.

- Ние сме професионална частна детска градина, госпожо. Не се притеснявайте.

 Ебати тъпотията, накратко. Семейството е това, което възпитава най-добре, гръбнакът на всичко, което идва след това. След бавачките ми и детската градина се провали  – не защото бяха некадърни глупаци и глупачки, а защото ми липсваше най-важното – семейното възпитание. В годините на порастването ми тази липса се проявяваше все повече и повече и до умирането си нашите така и не загряха, че вината си е само и единствено тяхна. Не в различните държавни институции или в бачкането на трети лица. Те, самите ми родители, бягаха от отговорност и си измиваха ръцете с „вината” на другите, тяхна бе и вината за развитието на моя живот. Ако бяха от онзи тип богаташи, които се стараят да набият в главите на децата си уважение спрямо околните, морал, висок стандарт на възпитание и още какви ли не шитове, щях да стана друг човек. Щях да имам нещо наистина градивно, не откъслечни моменти само.

 Но не. С уверението, че всичко тук е професионално, бях оставен между стените на частната детска градина. Това бе един от най-важните дни в живота ми като преживяване за тогавашния ми малък мозък.

Детството започва

 Макар и искрено удовлетворен от терора над двете жени, трябваше да отида на детска градина. С други думи – пораснах и бе време всичко, възпитано от нашите в преебания ми малък мозък да се разпростре извън домашното огнище. Беше време да разпръскам лигавото си, чудовищно поведение и да го наложа върху други, външни хора.

 Съвсем естествено нашите изритаха двете жени без никакви угризения - като едно мокро куче, зъзнещо пред портата на двора ни, което опита шута на баща ми.

 Беше есенен, гнусен ден, изпълнен с много дъжд на квадратен метър и много вятър. Прибирахме се от театър – признавам на родителите ми, че макар да бяха оперирани от социална съпричасност и човещина, имаха усет към изкуството. Нещо, което не успяха да предадат на мен – но така е, покрай десетки вредни и отровни навици няма как един-единствен смислен такъв да вирее. Този път бе комедия, името не си спомням, но бяхме весели – те повече, защото аз бях просто малко дете и не отбирах много от хумора на изкуството. Тогава баща ми видя просналото се, изморено животно, потърсило малко подслон под навеса на портата. То не реагира на приближаването ни – явно бе заспало от изтощение, пък и бе късно вечерта и това ядоса баща ми.

 „- Недей, Н.”

 (Тук е мястото да вметна, че няма да споменавам имената на родителите ми, ще я карам на първи букви само. Както си личи от отношението ми досега, това бяха чужди, натрапени и непознати хора за мен, единствената им мисия бе да оставят кинтите и да успеят да наложат елитарните си, гнусарски възгледи в съзнанието ми. След като успяха и с двете, не заслужаваха нищо – освен една буква за спомен.)

 Тази словесна човещинка от страна на майка ми се е забила в съзнанието ми като една от малкото нормални нейни реакции. Абсолютно неочаквано от фригиднo същество като нея.

„- Млъкни, К. Това псе има нахалството да седи тук, пред моя имот и шибаните му бълхи да щъкат покрай моето имущество.”

 С тази прочувствена реч, която засенчваше сълзливите хамлетови дилеми, той срита грубо животното. То изквича и, съвсем нормално, се опита да нападне ритналия го крак. Получи още един ритник по муцуната и скимтейки и накуцвайки се оттегли из дъждовната улица в Лозенец. Правосъдието на баща ми всъщност бе учудващо еднакво спрямо животните и хората, по-нисши от него. В очите му според мен средната класа и по-бедните бяха измет, която не е много по-напред от уличните псета. Нагледал съм се на какво ли не, когато пораснах, но и за това ще разкажа по-натам. Виж, спрямо равните нему отношението бе по-различно, а спрямо тези, които се намираха по-високо в изградената обществена йерархия той се превръщаше във видиотена подлога, мазна и разтичаща се. Но същевременно – опасна, чакаща всеки момент да нанесе своя удар в гърба, който се е разголил пред нея. Да го одере и да натъпче плътта му (разбирайте – кинти, облаги и всякакви други висши ценности за нас) в себе си. Баща ми, този Н. беше същински играч, кален в схеми, експлоатации и сделки. Възхищавах му се за това и бе мой житейски пример, но това бе и причината да го мразя повече от майка. И да стъпвам тихо всеки път, когато той бе наоколо.

 Както и да е, отплеснах се от темата, но епизодът с кучето е ярко запечатан в мозъка ми дори и сега. На мястото на двете жени родителите ми наеха само една. Тя трябваше да се грижи за мен ограничено – между късния следобед и 11 – 12 вечерта, когато нашите се прибираха. Съвсем естествено младото момиче не можеше да остане да спи при нас и трябваше да пътува до другия край на София само, в тъмницата. Коректните работодатели биха й дали кинти за такси, но не и нашите. По дяволите, ако искахме може да й купим половината таксиметрова компания (преувеличавам леко, но загрявате принципната идея, предполагам) или поне да й осигурим личен шофьор с лична кола. Но това не бе в стила на фамилията. Какво щяха да си помислят хората от нашата класа, ако действахме така? Че сме шибани луузъри, най-вероятно. В реалността богатите правят дарения поради 1) популизъм и 2) ако са организации или принадлежат такива, за да намалят размера на данъците, които трябва да платят. Защото е ясно, че можеш да харчиш доста хилядарки за всякакви простотии и ненужни шитове, но ще бягаш от данъците като елитна компаньонка от полово болен. Осигуряването на кола за една „пикла” по думите на баща ми съвсем ясно не се вписваше в нито една от двете схеми.

Затова нещастницата трябваше да заделя пари за такси всеки път, всяка вечер – все пак транспорт толкова късно нямаше. Няколко години след това, когато открих магията на смятането се върнах назад и пресметнах, че почти 1/3 от заплатата й е отивала за таксиметрови нощни курсове. Нашите бяха експлоататори-факири, за да намират работна ръка, която е толкова отчаяна, че да се съгласява на такива условия.

 Момичето бе изключително симпатична мацка на не повече от 21-22 години. Картината има неясноти сега като погледна, защото макар и пораснал, все пак минаха немалко години оттогава. Имаше луничаво, нежно лице, малко по-бузесто. Очите й бяха на кошута, меки и топли, излъчващи неизменна доброта. Малкото носле и ушички допълнително подсилваха усещането за крехкост в нея, за нещо, което крещи фалцетно „Закриляй ме!”. Бе нисичка на ръст, с фина структура, малък бюст и слабички крака. Лентата на спомените ми връща кадри с различна коса, момичето явно обичаше да експериментира с нея : дълга и права, изключително къса и накъдрена, синя, кестенява, руса. За периода, през който тя имаше нещастието да се занимава с отвратителното ми, разлигавено и грубо Аз мина през множество фризурни трансформации.

 Но не тя бе хайлайта на този период от продънения ми, консуматорски живот. Не, две много важни събития се случиха тогава. Едното го посочих по-горе – детският ми задник трябваше да се дотътри до детска градина, за да се социализира.

 Другото беше настъпването на прехода след ’89.

За мен като бебе

Ненужно е да споменавам, че не си спомням много от първите ми години. Знам само, че са били същите като всичките ми по-нататъшни – прогнило богати и безпроблемни. Можел съм да ям каша от стрити банкноти, а после да ги повръщам с възторжеността на непукистко богаташко синче. Така, както по-късно, преди да дойде деноминацията от 5 юли 1999 година от време на време мачках с особен кеф хартиени банкноти от 50 000 лева, без да ми пука. А имаше хора, които убиваха за толкова кинти. След ’99 се бе случвало да паля петдесетолевки – деноминацията и инфлацията ловяха нормалните хора, аз бях недосегаем. Винаги.

 Ядял съм скъпи пюрета, докато другите бебета са ги хранили с каквото попадне под лимбо-въжето на ограничения бюджет. (Не, не детските храни на Nestle, те навлязоха в българския пазар пред 1994, тогава вече бях прекалено голям за пюрета. Мамка му, как завиждах на тогавашните бебета – тези, на които родителите можеха да си го позволят, естествено. Всеки път като виждах бурканче на Nestle исках да го счупя в земята и да изритам стъклата в нечие лице). Имал съм играчки като приказка, легло като приказка, корито като приказка, памперси като приказка. И, наред с тези хранителни и материални вещи съм имал и човешка собственост. Не една, а две бавачки.

 Защо? 

 Е как защо, защото съм бил детето на мама и тате, малката скъпоценност в оядения дворец. Когато всичко е приказно, ти самият също ставаш такъв. Малкият крал на трона, врещящ и искащ своето, плюещ по бавачките скъпо пюре, което другите бебета биха изсмуквали като прахосмукачка от паркета. Съвсем в реда на нещата е било две нещастни жени да се занимават с моята личност. Нормалните бебета ги гледат баба и дядо, докато родителите работят, за да осигуряват прехрана. Моите баба и дядо са си съдирали старческите задници от пътуване насам-натам из света, а майка ми и баща ми са идвали веднъж на седмица за ден-два, преди да отпрашат на някое ново място. Двете бавачки са били робини около лигавото, повръщащо и пикаещо (че и други неща) чудовище. Родителите ми са им плащали жълти стотинки, убеден съм в това. Едно е да имаш кинтите и наследникът за тези кинти, но тези, които се грижат за него...те не заслужават и милионна от всичко. Те са черноработници за принца на света и заслужават да натъпчеш гушата им с мухлясали монетки. Житейското кредо на нашите, което успяха да ми прехвърлят.

 Веднъж една от бавачките е счупила някаква скъпоценност. Заплакал съм и в бързината да види какво става (другата е готвила на печката), тя е бутнала едно кристално слонче на земята. От хобота до задника си, това слонче се е пръснало на хиляди малки парченца, всяко от което забиващо смукателен апарат в заплатата на жената. Поради този момент на загриженост към мен, тя е била лишена от три поредни заплати. Три месеца е работила и бърсала гъза ми, готвила е, сменяла е пелените ми, мъчила се е да ме занимава – за нищо. Става ми тъпо, че чак сега, когато съм мъртъв, си давам сметка за искреността на тази постъпка. За мига на реална, човешка  грижа, струващ кристално слонче – за това е работила нахалост. Миг на грижа, който сигурно е надхвърлял квотата на всички редки импулси на майчина загриженост от страна на самата ми майка. Въпросната й е ударила шамар, задето е толкова безхаберна, после още един и един и един, докато баща ми не я е спрял. Жената е стояла с наведена глава, като затворник, като животно пред стопанин (а то е и било така), без да каже гък. Защото е било трудно време за нея и единствената й надежда е била тази работа. Няма значение дали си загрижена за малкия принц, има значение скъпоценността, която си натрошила. В този свят рядко значение имат тъпите ти добри чувства и воля, когато се разнесе вонята на кинтите. True story.  Смели сме се на тази история, ние, гнусната богата света троица – аз, мама, татко. Смели сме се, да, и сме плюли парчета храна от екзалтираност покрай ястията ни, те спомняйки си физиономията й, предавайки унижението й с думи, за да мога да го визуализирам и аз.

 Хилили сме се – чревоугодни и затлъстели духовно чудовища, и на множество други истории, на нещастия на обикновените хора, на сираците, на социално слабите. Домът ми бе нещо като дворец на откровения богаташки нихилизъм, останал безнаказан. И кой да ни накаже? Нашите бяха пряко свързани с обществената върхушка, но без да са прекалено намесени в далаверите, за да треперим при всяка рокада там.

 След случката с бавачката нашите й викаха „слоница”, а аз закътах тази дума в малкия си детски изгнил мозък, за да й я подхвърлям при всеки удобен случай, когато попораснах. Дори веднъж я яхнах и с крака ритах гръдния й кош, крещейки възторжено „Дий, слонице тъпа!”, а тя правеше обиколки на кухнята, запотена и унижена.

 Виждах омразата им – на нея и другата жена, но тя остана само там – в угнетените очи на финансовата зависимост. А и бях прекалено нахакано малко копеленце, за да го приемам присърце. Възприемах ги просто като моя собственост, с която мога да правя каквото си искам.

Като се замисля като бебе съм бил едно щастливо малко парче месо. Когато пораснах малко, нашите започнаха по-често да са си вкъщи, а за мен те бяха непознати. Чувствах се неловко с тях покрай себе си, бяха като чужди тела в обещаната ми империя от банкноти и злато. Бяха натрапници, но трябваше да ги търпя. Те бяха съдържатели на наследството ми, а не исках да се лиша от него. Не и докато са живи. А когато се караха и баща ми млатеше майка – не всичко златно отвън е златно и отвътре, се скривах в стаята си. В началото плачех, но после свикнах и не ми правеше впечатление. Но за това – по-натам.

 В заключение мога да кажа, че съм бил в същото разлигавено положение през целия си живот. Еволюцията умствено и перспективно бе спряла при мен с появата на първите ми млечни зъби. Бях имбецил, пълен дебил още от малък. Но не поради здравословни причини, които да ми послужат за оправдание.

 Не, бях лигаво, наконтено мамино синче. Бях този типаж, който гледате в сериалите, във филмите, в рекламите, навсякъде из продънените плазмени, LCD или TFT монитори. И докато го гледате, в стомасите ви, из червата се надига желанието да вкарате юмрук и да ми разбиете муцуната, през същите плазмени, LCD или TFT монитори. Бях непоносим. Отвратителен. Егоистичен. Агресивен. Тормозих. Изнудвах. Насилвах. Присмивах се. Прецаквах. Гаврих.

 
 Бях едно ужасно копеле, след като мина бебешкия ми период и станах по-съзнателно съществуващ. Но, мамка му, бях богат. И това определяше всичко.

Въведение

Нарекли са ме Светъл като съм се родил. Защо – така и не ми обясниха, поне докато имах родители. После нямаше кой тъй или инак. Достатъчно години живях с родителите си, преди да стана сирак, но така и не получих обяснението. Не че ме пука, наистина. Просто се чудя защо може да има име Светъл, а не Тъмен, да речем. Светъл ми звучи хомосексуално, докато Тъмен би било много по-подходящо. Не-хомо. Сто пъти по-добре, мен ако питате.

 Хубавото в случая е, че никой не ми викаше Светъл. Получих друго име; даже много имена, бях като шибана ходеща закачалка на имена. Окачи едното, свали другото. Мулти-личност, страховита смесица. После умрях.

 Това не е особено важно, защото сега ще ви разкажа какво стана преди да умра. Може и да разкажа какво стана след като умрях, но това е тайна. Пазят го от вас, живите, за да не се чувствате прецакани. Тъпото е, че звуча клиширано – колко разкази започват така? Много. Ретроспекцията е абсолютния overrated способ, който се използва до предизвикване на спазми на повръщане.

 Обаче за разлика от всички аз не претендирам, че съм уникален. Историята ми е на едно обикновено градско копеле, един сирак шибаняк с достатъчно кинти. Докато не ме намериха и не прескочих границата на световете.

 Странното е, че името Светъл дори и като мъртъв ми звучи адски хомосексуално. Кофти, защото е единственото ми название тук, където съм сега. И няма бягане.

***

 Имал съм нещастието да се появя  на бял свят на 25 юни 1985 година в град Варна. Нашите са били на почивка за малко отдих в български курорт, не някъде из лазурните плажове на Майорка или Карибите. Друго си е една година да мажеш стъпалата си с роден мазут, а не с чуждоземски. А околните да разбират псувните ти поради това. Пък и подходящо място да се роди неизискано бебе като мен, както бе казала майка. Що неизискано, бях я попитал веднъж, когато бях малък.

 „Защото се изпишка върху чичко доктор”, бе отговорът, все едно е било изискано от тяхна страна (на майка ми и баща ми) да се мъкнат по плажове, когато ще й текат водите в близките дни.

 То аз пиках върху доктори и върху много други неща дори след раждането си, явно това е било някакво знамение. Никой обаче не бе ме нарекъл Пикльото, даже нашите. Останах си с това, че съм бил неизискан. И действително, освен пикнята на едно бебе върху престилка – неизискано е да се родиш във Варна, вместо някъде из тропика. Или поне Испания.

 Неизискано е да се родиш в „Света Марина”, чиято висока сграда сякаш иска да продъни небето. Все едно ще дойдат пари за субсидии от него.

 Може би дължах нещо на тази болница, където бях заревал и пикал за пръв път; може би трябваше да направя дарение, да покажа благодарност. Сигурно, но ето, че се сещам сега, когато ме няма. Убеден съм, че ако още ми бачкаха белите дробове, щях да съм забравил тая мисъл за нула време. Никога не съм бил благодарен, че съм се родил, защо да наливам кинти? А и колко от тея пари щяха да стигнат до тези, които са ме изродили? Под процент.

 По-яко щеше да е да намеря изродилия ме лекар и да му се отплатя по някакъв начин, но бе вероятно той да е пукнал вече. Все пак са минали 25 години оттогава (а и съм мъртъв), а когато питах майка като по-малък тя ми го беше посочила -  старче на седемдесетак отвсякъде. И какво като му дам кинтари, ако по някаква чудовищна случайност бе жив - ще ги завещае на внуците ли? За "черни" времена? Времената са доста други, внуците биха се нашмъркали, биха поръчали проститутки, биха се забавлявали и с белосани разкървавени носове после биха се записвали в YouTube. Вместо черни дни - бели транс настроения. Някой ще ги намери, ще ги сподели във FaceBook, новините ще вземат пикантната новина и щрак! - старецът би получил инфаркт като ги види и хепиендът би се развалил.

 Някакси успях да се оправдая – тук, от дистанцираността на времето и пространството; да изградя сам в себе си картината на правилно постъпил човек въпреки егоизма си и циничността си. Все още имам ужасните си моменти.

 Но истината е, че тук те са много по-малко. Не съм същия келеш, спокоен съм и дори черпя някаква мъдрост и съжалявам, че не съм я усвоил, докато бях жив. Можеше нещата да са други (не че сега, тук, не са окей); можеше животът ми да протече по други коловози; можеше да бъда поет, актьор, интелектуалец, банкер. Не богатото, разлигавено копеле. Да, ама не.

 Затова ме оставете да ви въведа в живота си  преди – светъл като името ми и първата ми струя течност в окото на реалността.

 С присъщия ми докато бях жив цинизъм и саркастичност, както и безмозъчност – за да бъда по-достоверен.