Както вече споменах, Д. бе нещо откровено ценно за мен и я защитавах в различни ситуации пред нашите или пред някаква моя си детска идея за някаква заплаха спрямо нея.
Проблемът ѝ с родителите ми, освен абсолютно обективния факт, че те се държаха като пълни задници, тоест като самите себе си (почетно място тук държеше баща ми), беше и нейната коса. Отбелязах, че Д. обичаше да експериментира с нея. Това включваше всякакъв тип експерименти – виждал съм я с къса и къдрава коса, както и с дълга и права, в оранжев, червен, лилав или зелен цвят, а даже и крещящо син. Последният обаче отпадна много бързо - може би е преценила, че не ѝ е отивал толкова. Всякакви алтернативизации в тази насока на външния ѝ вид обаче хич не се отразяваха на невинния ѝ, симпатично-нежен имидж. Съвсем честно, това момиче сигурно щеше да има същото излъчване и в откровено курвенско облекло и с тежък грим, пушеща предизвикателно цигара.
Когато се появи за пръв път с боядисана коса – средноярко оранжево, баща ми я скастри и в типичен негов стил заяви, че тук не е публичен дом, за да се гласи по този начин, нито пък ще позволи да изврати детето му. Направо смехотворно пуританската му позиция издишаше в това, че този човек не осъзнаваше колко извратен като същество ме правеше само и единствено шибания факт, че съм отгледан от семейство като него и майка ми. Една оранжева коса нямаше да окаже никакво влияние в един процес, който вече бе набрал достатъчно сила. Когато обаче я заплаши и с парична санкция от и без това мижавите кинти, които Д. получаваше, детското ми мозъче забачка с порядъчна сила и реших, че е време да се намеся.
- Татенце, но на мен ми харесва! – и понеже бях седнал на висок стол, който да ми даваше възможността да тропам с малки юмручета по масата, направих точно това.
- Виж, вече е започнало! Светльо възприема това като нещо нормално, твоята проклета извратена коса, която няма място в моя дом. – той ядно се засили към нея и ѝ се нахвърли, а Д. бе облещила очи – Слушай, мога да те уволня точно в момента, а не да ти удържа от шибаните парички, които пръскам по теб. Да те изгоня от моя дом, от моите правила и да ходиш да си търсиш работа с парцаливата си коса и маниери. Това ли искаш? ТОВА ЛИ ИСКАШ?!
Имах чувството, че Д. просто ще припадне и няма да се свести повече, беше се разтреперила цялата. Както сигурно забелязахте и в епизода с кучето, баща ми много обичаше да набляга над собственичеството си над нещата – всичко беше негово, и всякакво чуждо докосване върху личното му пространство – интимно, имуществено или друго, бе приемано адски агресивно. Всякаква противоречивост беше обект, който да бъде заличен, унижен, срутен, тотално смазан от неговия авторитет.
За щастие, майка ми се намеси разумно в случая с умиротворяващ тон.
- Н., престани, моля те. На детето му харесва...не виждам какъв е проблема. Виж го как се е усмихнал. – действително се бях усмихнал и като чух това, реагирах, като разтворих усмивка колкото средноголяма динена кора. Актьорските ми заложби, които толкова са ми помагали в живота, бачкаха на full и тогава. – Не мисля, че един цвят на косата е толкова важен...А и Светльо я харесва. Кой знае каква ще дойде на нейно място, ако речеш да я уволниш, остави момичето...
- Абе...
- Хайде, стига де. Спри се мъничко...имаше тежък ден, не си го изливай на нея. – тя нежно го докосна по бузата – Д., ние ще сме в хола и ще гледаме телевизия. Сипи ни уиски с лед и после нахрани Светльо.
- Да, госпожо. – каза вече поуспокоено тя, а когато останахме сами в кухнята, аз все още с дебилна усмивка, защото се бях заблеял някъде, ме целуна по бузата – Благодаря ти.
В отговор се изкикотих по някакъв лигав начин, но пък си заслужавах благодарностите.
След тази случка нещата с косата на Д. бяха окей – баща ми реши да загърби тъпата си пуританска позиция, а пък и аз демонстрирах сериозно задоволство всеки път, когато момичето се появяваше в друг облик. Между другото, не съвсем поради преструвки и желание тя да е добре – все пак си бях малко чавенце, което се впечатляваше от такива неща действително. Особено след като обкръжението на нашите, а и самите те, бяха примерни и адски, ама адски скучни като външен вид хора.
Д., освен присъствието си в живота ми, остави и нещо друго – любовта към гръндж музиката. Самата тя бе почитателка на тази музикална експлозия, който избухна точно в годините, в които тя се грижеше за мен. До средата на 90-те бе заляла младежта на България тотално. Когато нашите ги нямаше, тя включваше касетки, за които бе спестявала пари, и от касетофона трещяха Soundgarden, Nirvana и Screaming Trees. В началото бях доста объркан, защото не знаех как да реагирам на този звук, сравнено с класическата музика, която принципно се слушаше вкъщи. После видях как Д. буквално изтрещяваше на тези банди и реших, че няма как да не ми хареса, щом на нея ѝ. Според мен грънджът ѝ връщаше всичко това, което животът ѝ бе взел – свободата да е независима от другите, след като приятелят ѝ я тъпчеше и тормозеше, а нашите бяха гъзовете ѝ работодатели, свободата да мечтае, свободата да е просто себе си, насаме с музиката. Да, прекомерно шибано поетично, но смятам, че винаги съм можел да си позволя да съм такъв точно спрямо нея.
Понякога Д. ми говореше, макар че нито аз разбирах, нито тя си е мислила сигурно, че ме грее особено или пък малкото ми мозъче зацепва информацията, която те предава.
„Чуваш ли? Чуууваш ли? Това е “Loud Love”! Любима ми е, толкова любима, толкова, толкова!”. И танцуваше в ритъм с песента. Един път ми разказа за Синьото кафе, където се събирала алтернативната младеж на края на 80-те и началото на 90-те, а очите ѝ блестяха превъзбудено. Друг път пък говори за Кърт Кобейн, вокалистът на Nirvana, който остана легендарен в историята след самоубийството си. Всичко това ми се е забило толкова ясно в съзнанието - дори и в ума на мен като малък, че в момента още си спомням нейните жестове, трескави движения и възклицания, описващи всеки нейн разказ.
После тя изчезна от живота ми, защото просто пораснах и нужда от бавачка вече нямаше. Нашите я изгониха, като все пак майка ми ѝ даде допълнителен доход отгоре, защото знаеше колко я обичам. При последната ни среща пък аз ѝ подарих един шоколад, който бях скатал тихомълком; шоколад, който сигурно за нея си беше цяло съкровище. Спомням си, че тя се разплака и ме прегърна силно, след което ме целуна три пъти – веднъж по всяка буза и веднъж по челото.
- Пази се, миличък Светльо. Пази се...
Пазих се, Е, явно щом съм умрял сравнително млад – не чак толкова, но в крайна сметка се оказа, че съм се пазил по-добре от нея. Десет години след това, тоест към края на 2000 година, попаднах на некролог - така, както се шляех из улиците, след като се бях понадрусал. В замъгленото ми съзнание всичко беше абстрактно и шашаво, но нещо накара погледа ми да се забие точно в този разлепен лист, чиито краища се развяваха поразкъсани. Лицето ми изглеждаше познато, макар и леко остаряло – същите черти, същото излъчване – дори на принтираната хартия, която убиваше всякаква топлина и нежност приживе у всеки смъртник. Д., на 31 години. Не се уточняваше по какъв начин е загинала, но фактът стоеше пред мен. Додрайфа ми се, сякаш стомахът ми щеше да се изкачи нагоре и да го изплюя през гърлото си от шибания. Олюлях се, всичките спомени нахлуха в мозъка ми, тройно изкривени от тежкото ми състояние, обсебили всяка функционираща копелдашка моя клетка. Видях кога е датата на погребението – имаше още два дни, два шибани дни.
След като се върнах вкъщи, през тези два дни не излизах. Стоях и слушах гръндж, слушах и Alice in Chains, които открих след това, слушах и Stone Temple Pilots. Не говорих с никого, не правих нищо. Просто стоях, пушех някоя и друга цигара, и дъних гръндж от колоните. Когато дойде деня, изчаках час-два, за да не се засека с близките ѝ, които скърбяха за нея. Щеше да бъде странно за тях някакъв непознат да се появи на погребението на Д., а на мен хич не ми се обясняваше, особено в неадекватното ми състояние. Положих букета на гроба ѝ и постоях няколко минути изправен, след това коленичих и докоснах нежно с пръст издигнатата плоча. Човекът, който бе победил обвивката на копелето, бе мъртъв. Тайният механизъм за човечността ми, който бе останал таен за всичко друго в този шибан свят, ключът за прогнилата ми, проклета ключалка.
„Пази се там, мила Д.”
Не плаках там, не и на открито място. Когато се прибрах отново вкъщи, си пуснах “Down in a Hole” на Alice in Chains и смесих няколко вида алкохол в промишлени количества. По едно време имах чувството, че рева капки уиски или водка, а не нормални човешки сълзи, исках да си изтръгна гръкляна и да го запратя по шибаната стена, да изрина всъщност всички стени и да смажа всичко, което виждах пред себе си. Счупих едното шише в пода и стъклата се пръснаха навсякъде, а течността се изля. Не ми пукаше.
На другата сутрин всичко беше по старому. Светът бе станал още по-заслужаващ копелдашкото ми поведение, бях се озлобил с една идея повече, обвивката се бе забила сама в себе си с още един пласт. Бе минал единственият, ама наистина единственият път, в който бях плакал с цялото си същество, агонизиращ и скърбящ. Метаморфозата бе преминала. С две думи: отново бях Копелето.
